— За съжаление по-голямата част от продадените земи били около имението Воркосиган, а там почвата е доста суха — продължи той. — Не според вашите стандарти, разбира се… Запазил земите в околностите на замъка Воркосиган Вашной, които били далеч по-добри…
— Какво е за съжаление тогава? — учуди се Мейхю.
— Замъкът Воркосиган Вашной е бил важен правителствен център, в околностите му се е въртяла оживена търговия, имало е добре развита промишленост — поясни Майлс. — Като прибавим това и факта, че фамилията Воркосиган е участвала активно в Съпротивата, нямало нищо чудно в желанието на сетагандианците да завладеят града. Сторили го и го държали в продължение на години. Това е дълга история, но с тъжен край… Градът бил напълно унищожен и днес представлява просто една стъклена дупка в земята… В тъмна нощ човек все още може да забележи бледото му сияние, вижда се от двадесет километра…
Старши пилотът плавно приземи малката совалка.
— Хей! — изведнъж вдигна глава Мейхю. — Тая земя, дето сте я притежавали около Воркосиган… как му беше името…
— Вашной — подсети го Майлс. — Стотици квадратни километри, по-голямата част подветрена…
— Нея ли ипотекира? — попита Мейхю и лицето му светна. — НЕЯ ли заложи на онова влечуго Калун, за да получиш кораба ми? — Напуснаха совалката, тялото на Мейхю вече се тресеше от смях.
— Не обиждай влечугите — отвърна с усмивка Майлс. — Той провери климатичните диаграми, но не обърна внимание на радиоактивния фон… Вероятно и той като теб е учил само националната ви история…
Мейхю седна върху площадката за кацане и започна да се смее като луд. Челото му почти удари в земята, беше на ръба на истерията. Вероятно поради липсата на сън.
— Хей, момче! — изхълца той. — Ще пиеш едно от мен!
— Аз наистина възнамерявам да му платя — поясни Майлс. — Избраните от него хектари положително ще бъдат една неестетична дупка за някой от моите наследници, поне през следващите няколкостотин години… После радиацията ще намалее и изчезне. Но ако междувременно нашият приятел стане алчен и реши да си търси своето, несъмнено ще си получи заслуженото!
Към тях се бяха насочили три групи хора. Първата се водеше от Ботари, който очевидно бе успял да се справи с митническата проверка. Яката му беше разкопчана, дрехите му измачкани. Охо, рече си Майлс. Значи са го претърсвали и настроението му е отвратително. След него вървеше бетиански полицай с новичка униформа, а най-отзад куцукаше непознат цивилен бетианец, който ядосано жестикулираше. На лицето му имаше яркочервен белег, едното му око беше посиняло и почти затворено. До него вървеше Елена, готова да се разплаче.
Втората групичка се водеше от административната директорка на летището и изцяло се състоеше от служебни лица. Начело на третата крачеше познатата на Майлс бетианка с полицейска униформа. Зад нея крачеха двама едри полицаи с решителни лица, следвани от четирима с бели престилки. Мейхю се огледа и бързо започна да изтрезнява. Бетианските полицаи държаха оръжията си готови, вероятно заредени с упойващ газ.
— Ей, момче… — промърмори Мейхю и бавно започна да се надига от палубата. Полицаите се разпръснаха във верига. — Ей, момче!…
— Решението зависи от теб, Ард — тихо промълви Майлс.
— Добре, готов съм!
Първа пристигна групичката, водена от Ботари. Сержантът отвори уста, но Майлс вдигна ръка и тихо, МНОГО тихо каза:
— Внимание, сержант! Пилотът Мейхю ще даде клетва и имам нужда от свидетел!