— Ами… — Много му се искаше да се представи като професионален капитан на междупланетен кораб, но не беше сигурен дали това ще се хареса на фелицианеца. — Вие как мислите, майор Даум?
Ботари за момент спря да диша, а Мейхю смаяно се облещи.
— Значи това си имал предвид вчера, а? — промърмори той. — Набирал си наемници…
Майлс, който не беше имал предвид нищо такова при вчерашното си представяне, хладно извърна глава:
— Разбира се, надявах се, че ти е било ясно от самото начало…
Даум спря изпълнен с подозрение поглед върху Мейхю, после го премести на Ботари. Сержантът беше заел стойка „свободно“, лицето му бе забележително с пълната си безизразност.
— По дяволите! — промърмори под нос фелицианецът. — След като пелианците могат да си позволят галактически наемници, защо да не си ги позволим и ние? — Вдигна глава по посока на Майлс и попита: — С колко бойци разполагате? Колко кораба притежавате?
Ами сега, объркано се запита Майлс, въздъхна и поклати глава:
— Майор Даум, аз нямах намерение да ви подвеждам… — С ъгълчето на окото си забеляза облекчителната въздишка на Ботари и побърза да продължи: — В момента… В момента съм откъснат от своята част, хората ми изпълняват друг договор. Намирам се на колонията Бета по причини от… хм… медицинско естество… Екипажът ми е тук, пред вас… Можем да ви отделим само един транспортен кораб, при условие че действаме абсолютно независимо, разбира се… — Моля те издишвай въздуха, сержант! Хайде, издишвай! — Офертата ви ни се стори интересна от тактическа гледна точка и затова се свързахме с вас…
— Разбирам — бавно кимна Даум. — Какъв чин имате?
Майлс замалко не се провъзгласи за адмирал, но навреме стисна устни. Какъв да бъда, развълнувано се запита той. Капитан? Волнонаемен?
— Вижте, нека засега си остана господин Нейсмит — хладно предложи той. — Стотник без своите сто подчинени в крайна сметка не означава нищо, нали? В момента трябва да боравим с това, което е пред нас…
— Как се казва вашата част?
— „Наемниците от Дендарии“ — светкавично импровизира Майлс. Поне е звучно, доволно въздъхна той. Даум изпитателно го наблюдаваше.
— Вече два месеца съм вързан на тази проклета планета — въздъхна най-сетне той. — Напразно търсех подходящ кораб, с екипаж, на който мога да имам доверие… Ако почакам още малко, мисията ми ще стане безсмислена и още по-лошо — равносилна на предателство, господин Нейсмит… Не мога да чакам повече, затова ще рискувам с вас!
Майлс кимна в знак на съгласие, на лицето му се изписа делово оживление. Сякаш цял живот беше сключвал подобни договори.
— Тогава имате думата ми, майор Даум. Задължавам се да превозя товара ви до Тау Верде IV, но в замяна искам да получа максимално точна информащия. Ще ми разкажете всичко за озеранските наемници, особено за методите, които използват при блокада…
— Останах с впечатлението, че офицерът Мейхю ще превози товара, милорд — процеди Ботари когато напуснаха хотела и стъпиха на гумената лента за бавно движение на гротоара, — Пропуснал си да ме уведомиш, че и ти възнамеряваш да пътуваш.
Майлс безгрижно сви рамене.
— Възможно е, сержант… Толкова много неща ми бяха на главата. Но аз наистина трябва да бъда на кораба. Няма да е справедливо да стоварим всичко на плещите на Ард. Нали така?
Ботари издаде неопределен звук, очевидно хванат натясно между неодобрението на плана за бързо забогатяване на господаря си и ниското мнение за способностите на пилота, което Мейхю предпочиташе да не забелязва…
— Освен това искам да ти разнообразя живота, сержант — възбудено добави Майлс. — Сигурно умираш от скука, принуден да вървиш цял ден по петите ми… На твое място аз щях да съм отегчен до смърт!
— Аз обичам да съм отегчен! — ледено процеди Ботари.
Майлс се ухили, вътрешно облекчен от факта, че въпросът с „Наемниците от Дендарии“ остана без коментар. Е, може пък да се окаже, че проявата на известна фантазия не е чак толкова опасна…
Завариха Елена да кръстосва гостната на госпожа Нейсмит. На бузите й бяха цъфнали две алени петна, ноздрите й възбудено потръпваха, нещо мърмореше под носа си. Очите й се заковаха върху Майлс.
— Бетианци! — просъска тя, очевидно изгаряща от гняв.
— Какво има? — предпазливо попита той.
Тя направи още един кръг, краката й стъпваха така, сякаш мачкаха невидими трупове.
— Онази ужасна холограма!… Как е възможно да… О, не мога дори да го опиша!
Аха, вероятно е попаднала на някой от порнографските канали, помисли си Майлс. Е, все някога трябваше да се запознае и с тях…