— Командор Елена Ботари има списък с длъжностна характеристика на всеки от вас! — обяви той. — На излизане се отбийте при нея. — В гласа му се появи остра нотка: — Стани! — Наемниците скочиха на крака, някои от тях продължаваха да гледат замаяно. — Свободни сте!
Проби си път към вратата, ушите му доловиха откъслечни реплики:
— …Луд за връзване…
— Фанатик!
— Да, ама с командир като него, имаме шанс за оцеляване в боя…
Изведнъж разбра какво беше загадъчното изражение на лицата им — онази гладна изнервеност, която вече познаваше от лицата на Джесек и Мейхю. Откритието беше тежко, в корема му се сви ледена буца.
Направи знак на сержант Ботари и се отдръпна встрани.
— Пазиш ли онзи стар устав на Имперската служба в Бараяр? — попита. Библията на сержанта, неразделна част от личните му вещи. Майлс често си мислеше, че това със сигурност е единствената прочетена книга в живота на Ботари.
— Да, милорд — кимна гигантът и го стрелна с очи. Сякаш искаше да попита: И какво от това?
— Много добре — въздъхна с облекчение Майлс. — Трябва ми.
— За какво?
— За устава на Дендарии.
Ботари се опули насреща му:
— Ти не би посмял да…
— Ще я вкарам в компютъра и ще направя копие — прекъсна го нетърпеливо Майлс. — После ще я редактирам така, че да не личи нищо — нито епохата, нито имената… Няма да отнеме много време.
— Но това е СТАР устав, милорд! — просъска Ботари. — В момента, в който тези негодници се запознаят със старите ритуали, те…
— Аха! — ухили се Майлс. — Положително ще припаднат, ако прочетат за гумените маркучи, натъпкани с олово! Не се безпокой, ще осъвременя каквото трябва…
— Баща ти и Генералния щаб вече го сториха, преди около петнадесет години — изръмжа Ботари. — И знаеш ли колко време им отне? ТОЧНО ДВЕ ГОДИНИ!
— Така става, когато човек работи в екип.
Ботари поклати глава, но все пак му каза къде да открие старомодната дискета.
Към тях пристъпи Елена, лицето й беше разтревожено. Но впечатляващо, каза си Майлс. Като на расов жребец.
— Разделих ги на групи, според списъка ти — докладва тя. — А сега какво?
— Вземаш своята група и я водиш в гимнастическия салон — отвърна Майлс. — Правиш им кратка загрявка, после започваш да им преподаваш това, което си научила от баща си.
— Никога досега не съм преподавала…
Усмивката му беше бодра и самоуверена.
— Виж какво, първите два дни спокойно можеш да ги караш да демонстрират познанията си. Стоиш настрана и само хъмкаш, промърморваш по едно „Господ да ми е на помощ“, или нещо от тоя сорт. Не е важно дали ще ги научиш на нещо. Просто трябва да им запълваш времето, да ги изморяваш, да не им даваш възможност да мислят и да се обединяват… Така трябва да бъде в продължение на седмица. След като аз мога, и ти можеш — заключи с ослепителна усмивка той.
— Това май вече съм го чувала — промърмори навъсено Елена.
— Сержант, ти ще обучаваш групата си в боравене с оръжие. Правил си го на Бараяр, ще се справиш и тук. Всички стандартни процедури на озеранците са в паметта на компютъра. Проучи ги и направи някаква комбинация. Баз ще вкара своята група в машинното отделение и там ще падне такова търкане, че свят ще им се завие. Междувременно аз ще измъдря устав, който ще тръснем на главите им. Главната цел е да ги доведем до пълно изтощение.
— Милорд — обади се мрачно Ботари. — Те са двадесет, а ние — четирима. Кой според теб ще е по-изтощен в края на седмицата? — После гневът му взе връх: — Моята задача е да осигурявам твоята безопасност, дявол да го вземе!
— Мисля за нея, повярвай ми — въздъхна Майлс. — И тя ще бъде абсолютно пълна, ако успеем да убедим тези типове, че аз наистина съм командир на наемници!
— Не си никакъв командир — промърмори мрачно Ботари. — По-скоро си режисьор на някой от шибаните холовидни екшъни!
Редактирането на Имперския устав се оказа по-продължителна и трудна работа, отколкото беше очаквал Майлс. Дори след като отстрани цели раздели от чисто бараярски разпоредби — като например разделът за церемонията по случай рождения ден на императора, материалът пак беше прекалено голям. Майлс се нахвърли върху него, отрязвайки в движение всичко, което му се струваше неподходящо за целта.