— А вечерял ли си?
— Да вечерям ли? — учуди се той.
— Обядвал ли си?
— Че имаше ли обяд? А, вероятно е минал докато уреждах погребението…
— Закусвал ли си? — В гласа й се промъкна отчаяние.
— О, да, хапнах малко от неприкосновените им запаси, докато редактирах устава нощес… Виж какво, аз съм нисък, не ми трябва толкова храна, колкото употребявате вие — дългучите…
Продължи да се разхожда, усмивката бързо се стопи.
— Майлс… — обади се колебливо тя. Помълча малко, после попита: — Как умря пилот-офицера? Не изглеждаше особено добре в совалката, но все пак беше жив… Нападна ли те?
Стомахът му се сви.
— Господи! Да не би да мислиш, че АЗ съм го убил?… — В същия миг си даде сметка, че е точно така — беше го убил именно той, все едно, че е натиснал спусъка на нервопаралитичен пистолет. Нямаше никакво желание да запознава Елена с подробности от драмата, разиграла се на борда на РГ-132. Те бяха ясно запечатани в паметта му, въртяха се там като от развален прожекционен апарат. Престъплението на Ботари, неговото собствено престъпление, едно неделимо цяло…
— Добре ли си, Майлс? — попита с разтревожен глас тя. Едва тогава той си даде сметка, че стои насред стаята със затворени очи и леко се олюлява, а клепачите му бавно се овлажняват.
— Седни, Майлс! Успокой се!
— Не мога! Ако седна, ще… — млъкна и продължи да куцука из помещението.
Тя продължително го изгледа, после стисна устни и затръшна вратата зад гърба си.
Е, сега вече картинката е пълна, въздъхна в себе си той. Уплаших я, обидих я, успях дори да подроня доверието, което толкова бавно изграждах… Тръсна глава и яростно изруга. Пред очите му се спусна лепкав мрак, но той механично продължаваше да крачи. Спъна се, политна и се удари в стената. До слуха му долетя приглушеният глас на Елена:
— …блъска се в стените, залита… Никога не е бил толкова зле. Мисля, че трябва да останеш при него…
Майлс вдигна глава и погледна любимото грозно лице на личния си убиец. Ботари стисна устни и въздъхна:
— Добре, аз ще се погрижа за него.
Елена се оттегли, очите й продължаваха да излъчват загриженост. Ботари се наведе, сграбчи Майлс за колана и яката на ризата, пренесе го до леглото и го накара да седне.
— Пий! — поднесе някаква манерка под носа му той.
— Не, сержант — възпротиви се Майлс. — Знаеш, че не понасям скоч! Мирише ми на разредител за боя!
— Ако се наложи, ще ти стисна носа и ще ти го налея в устата! — заплашително изръмжа Ботари.
Майлс отвори уста и покорно пое няколко глътки от плоското метално шише. Едва сега го разпозна — беше част от трофеите им в каюткомпанията на екипажа. Ботари сръчно го разсъблече, накара го да се плъзне под чаршафите и кратко заповяда:
— Пий още!
— Уф! — Течността прегори вътрешностите на Майлс.
— А сега спи!
— Не мога да спя, имам много работа! Дали добре съм фалшифицирал устава? Позлатяването на ковчега може да мине за някаква примитивна форма на застраховка живот, нали?… Елена не може да е права по отношение на Торн… Дано баща ми никога не разбере какви ги вършим!… Сержант, ти нали няма да… — Думите постепенно заглъхнаха в гърлото му, той се обърна настрани и потъна в дълбок, шестнадесет часов сън.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Седмица по-късно положението все още беше в негови ръце.
Наближаваха крайната цел на пътуването и Майлс все по-често се отбиваше в командната зала на наемническия кораб. Даум трябваше да се срещне със своите хора на астероидния пояс на планетата, в някаква рафинерия за редки метали. Съоръжението се оказа подвижна система от свързани помежду си спътници, с разперени между тях обширни площи на елементи за слънчево захранване. Мигаха само няколко прожектора, останалата част тънеше в мрак.
Осветлението е минимално, съоръжението вероятно не работи, прецени Майлс. Дали пък е в почивка? Едва ли — беше прекалено скъпо, за да бъде затворено заради биологичния ритъм на собственика си. По правило пещите трябва да работят на непрекъснат режим, особено когато страната води война. Товарни шлепове с руда трябва да чакат на опашка пред площадката за кацане; други — поели готовата продукция, би трябвало да потеглят в компанията на охранителен ескорт…
— Правилно ли отговарят на опознавателните кодове? — попита Майлс и с мъка се сдържа да не тръгне напред-назад из залата.
— Да — кимна Даум, който също изглеждаше напрегнат.