От джоба се чу ликуващият глас на Майк Тери: „А сега се спасявай! Бягай, Джим Редър, спасявай си кожата! По-бързо, докато убийците са ослепени от дима. И благодаря на добрата самарянка Сара Уинтърс, дом три-четири-две-едно на Едгар стрийт, че пожертва пет димни бомби и нае човек да ги хвърли.“
После продължи по-спокойно: „Днес вие спасихте един човешки живот, мисис Уинтърс. Няма ли да разкажете на зрителите ни как…“
Редър се затича през пълния с дим двор, покрай въжетата с пране, оттам излезе на улицата. След това, приведен, за да изглежда по-нисък, се затътри по Шейсет и трета улица. От глад и безсъние му се виеше свят.
— Ей, вие!
Редър се обърна. Някаква жена на средна възраст стоеше пред стъпалата на къщата и го гледаше сурово.
— Вие сте Редър, нали? Онзи, когото те се опитват да убият, нали?
Редър се обърна да продължи.
— Влезте вътре — каза жената.
Може би е капан? Но Редър знаеше, че трябва да се доверява на щедростта и добротата на обикновените хора. Той беше техен представител, тяхно копие — обикновено момче, попаднало в беда. Без тях беше обречен.
„Доверявайте се на добрите хора — беше го посъветвал Майк Тери. — Те никога няма да ви подведат.“
Влезе подир жената в гостната. Тя му посочи къде да седне и веднага се върна с чиния задушено. Стоеше и го гледаше, докато той се храни — като маймуна от зоопарка като гризе орехи…
От кухната се показаха две деца и впериха поглед в него. След това трима мъже с униформи на телевизионни оператори излязоха от спалнята и насочиха към него камера.
В гостната имаше голям телевизор. Докато гълташе набързо храната, Редър следеше образа си върху екрана и слушаше високия, развълнуван глас на Майк Тери:
„Той е пред вас, приятели! Джим Редър е пред вас и за пръв път хапва прилично за последните два дни. Нашите оператори се потрудиха доста, за да ви осигурят тази картина. Благодаря, момчета… Приятели, Джим Редър намери кратковременно убежище при мисис Улма О Дел в номер триста четиридесет и три на Шейсет и трета улица. Благодарим на добрата самарянка мисис О Дел. Просто изумително е как хора от най-различни слоеве приемат съдбата на Джим Редър толкова присърце!“
— Добре е да побързате — каза мисис О Дел.
— Да, мем.
— Хич не искам в апартамента да започне някаква стрелба.
— Свършвам, мем.
Едно от децата попита:
— Те наистина ли смятат да го убият?
— Млъквай! — отряза го мисис О Дел.
„Така е, Джим — нареждаше Майк Тери. — Побързай, Джим. Убийците ти са вече близо. И съвсем не са глупави, Джим. Те са злобни и извратени изроди — така е. Но изобщо не са глупави. Те вървят по кървавата следа. Капе кръв от порязаната ти ръка, Джим.“
Едва сега Джим забеляза, че на излизане през прозореца бе порязал ръката си.
— Дайте да я бинтовам — предложи мисис О Дел.
Редър стана и си подаде ръката. След това тя му донесе кафяво сако и сива шапка с широка периферия.
— На мъжа ми са.
„Той се преоблече, приятели! — възторжено завика Майк Тери. — О, това е вече нещо ново! Той се преоблече! Остават му само още седем часа и ще бъде спасен!“
— А сега се махайте — нареди мисис О Дел.
— Тръгвам си, мем — отвърна Редър. — Благодаря.
— Според мен вие сте глупак — каза тя. — Тъпо е да се захващате с това.
— Така е, мем.
— Не си струва.
Редър й благодари още веднъж и излезе. Тръгна към Бродуей, спусна се в метрото и се качи на влака в посока към Осемдесет и девета улица. Там си купи вестник и се премести в друг влак.
Погледна часовника си. Оставаха му още шест часа и половина.
Влакът се носеше под Манхатън. Редър дремеше, нахлупил шапка над очите си и скрил бинтованата си ръка под вестника. Дали някой няма да го познае? Дали се е изплъзнал от бандата на Томпсън? Или някой вече звъни, за да им каже къде е?
В полудрямка размишляваше дали е успял да измами смъртта. Или просто е един одушевен мислещ труп, който се движи само защото смъртта не бърза? О, Господи, тя е толкова бавна! Джим Редър отдавна е убит, а все още броди по земята и даже отговаря на въпроси в очакване на собственото си погребение.
Трепна и отвори очи. Нещо му се беше присънило… нещо неприятно… Не можа да си спомни какво. Пак затвори очи и се върна във времето, когато нямаше подобни неприятнности.
Беше преди две години. Високият, приятен на вид младеж работеше като помощник-шофьор на товарен камион. Нямаше никакви заложби и не мечтаеше за велики дела.
Вместо него това правеше нисичкият шофьор на камиона.
— Защо не опиташ щастието си в някакво телевизионно предаване, Джим? Ако имах твоята външност, щях да опитам. Те обичат такива момчета, които не изпъкват с нищо особенно. Такива се харесват на всички. Защо не се заинтересуваш от нещо такова?