Тя се обърна да го погледне, но не издържа на погледа му. Устните й затрепераха и затвори очи. Сложи дланта си върху неговата, сякаш го хващаше за опора. За една дълга минута никой от тях не помръдна. Мики изучаваше лицето й, което бе на ръба на сълзите. После едновременно от двете й очи се търкулнаха едри сълзи.
— Хей. — Мики стисна крака й. — Хайде сега, всичко ще се оправи.
Но тя клатеше глава наляво-надясно.
— Не. Прецаках се. Всъщност направих нещо лошо.
— Не. Не си. Ти просто…
— Направих, Мики, направих. Аз… аз излъгах онези инспектори. Излъгах дори теб. — Сега тя го погледна право в очите. — Онази последна сутрин, когато дойдох на работа, сещаш ли се? Последният ден на Доминик?
— Какво за тогава?
— Той ме уволни. Каза, че не можело повече да работя за „Сънсет“. И той повече не можел да ме вижда. Каза, че ние двамата не бивало никога повече да се виждаме. — Раменете й започнаха да се тресат и от гърлото й се изтръгна дълбок болезнен хлип.
Тамара се приготви за спане, после включи телевизора да види късните новини.
Обикновено тя предпочиташе да чете, а в старите дни, когато водеше социален живот, — да излиза с приятели и почти не гледаше телевизия. Но тази нощ това бе единственото, за което се сети, за да не се отдаде на раздразнението, притесненията и гнева. Най-вече на гнева. Джим Пар все още не се бе прибрал. Къде, по дяволите, бе отишъл и защо не се бе обадил, ако е знаел, че ще закъснее толкова? Но, естествено, той нямаше мобилен телефон, никога не си даде труд да научи как се използва. Като че ли се изискваше кой знае какво умение или ум. Вече бе решила двамата с Мики да му купят скоро, ако не и незабавно. Разбира се, тогава пък той нямаше да го вдига, когато проклетото нещо звънне на колана му. И бездруго непрекъснато им се подиграваше, на нея и на Мики, че били „роби на техниката“.
Освен това, проклета да бъде, ако се опита отново да премине през Гестаповския телефонен номератор на Общинската болница, за да пробва да говори с Мики. Помисли, дали да не се помъчи да иде до там с фолксвагена си, но накрая реши, че понеже часът за свиждане беше минал, имаше още по-малко шансове да го види, отколкото да говори с него по телефона. А не беше ли върхът това, че мобилният телефон на Мики се бе счупил при катастрофата, така че не можеше и да му се обади директно?
Последното бе наистина още едно и то специално доказателство, че Господ я мрази.
Когато пък Уайът Хънт я бе оставил пред дома й по-рано, той бе споменал, че има среща с Джина Роейк и сега вече бе твърде късно, за да ги безпокои, въпреки че й се струваше, че той би могъл да помогне по някакъв начин. А тя не би могла.
И последно, знаеше, че може да се обади в полицията и да съобщи за изчезването на дядо си, само че това определено би било прибързано. От работата си тя бе научила, че властите нищо не правят за някой изчезнал, докато не минат поне три дни. Освен това, Джим си бе стоял у дома в повечето нощи през изминалите шест месеца, откакто Тамара живееше там, но поне три пъти бе излизал мистериозно, без да чувства нужда да обяснява къде, нито да се обажда на внуците си. Тогава си мислеше, че става въпрос просто за пиене или може би отбиване в апартамента на един от приятелите му, с които играеше на боча бол. После обаче, докато чистеше един ден, намери пластмасовата кутийка с виагра (със сигурност не беше на Мики), а по-късно го чу да се хвали на Мик, че му бил „излязъл късметът“.
Измъчена от всичко тази вечер, тя реши, че бе най-добре да чуе късните новини, за да види, дали няма да кажат нещо за тялото на възрастен мъж, намерено в канавка или другаде. Нямаше обаче нищо нито за убийство, нито за раняване в цялата област, не споменаха за никого, който да прилича на дядо й.
В края на предаването, усмихнатият метеоролог й съобщи, че бурята от север, чиято периферия бе достигнала града сутринта, щеше всъщност да ги връхлети утре. Щяло да бъде студено и влажно, страхотна новина за щат, измъчен от сушата. И още добри новини — в Сиера се очаквало да натрупа снежна покривка до метър и двайсет.
Потисната от ужасното време и другите новини, Тамара натисна дистанционното, зави се през глава на сгъваемото си легло, обърна се на една страна и заспа.
28.
Повечето дни Хънт обичаше да тича сутрин, но не беше маниак. Когато времето ставаше толкова лошо, той пропускаше, без това да му липсва особено. Щеше да се упражнява малко с тежестите вкъщи или пък да потренира спринтове на игрището си и пак щеше да успее да се изкъпе, обръсне, облече и да е готов за работа до осем.