— Както сам каза, ще измислим нещо друго. Познавам някои хора от готварските курсове, които може да и позволят да им се натресе.
— Да — каза Хънт. — Тъкмо ще завържи нови приятелства.
Пред тях светофарът светна в зелено. Колоната от коли не помръдна. Шофьорът зад Хънт наду клаксона и Хънт отбеляза:
— Чудя се, дали би го направил, ако знаеше, че съм въоръжен.
Мики прие забележката мълчаливо, но хвърли бърз поглед към шефа си. Независимо от възраженията на Хънт, решението му да вземе със себе си пистолет бележеше рязка ескалация в оценката за опасността в това дело.
— И така — започна отново Хънт, — когато пристигнах тази сутрин, и двамата бяхте на разтегателния диван. Искаш ли да обясниш това? И в случай, че се чудиш, не ти задавам въпрос, нито питам дали искаш да ми кажеш. Трябва да зная какви са отношенията ви.
— Приятелски. Но да, намирам я за привлекателна. Аз съм привлечен от нея.
— Каза ли й го?
— Предполагам, че се е досетила. Но нищо не се е случило. Нищо. Беше й много нервно сама в колата си.
Най-накрая се придвижиха напред на разстояние от две коли. През шест или осем коли пред тях светофарът отново светна червено.
— А откъде знаеш, че е невинна? И надявам се разбираш, че залагаш живота си, а може би и моя.
— Мисля, че се познава, когато някои е добър човек. Някои хора. И зная всичко, което ще ми кажеш за теб, Тамара и Крейг, но Алиша е различна. Тя е истинска и последователна. Още снощи ми каза кое е единственото нещо, което не е направила както трябва в това разследване. А никой не я караше да ми казва. Просто искаше да е напълно честна.
— И какво е то?
Вратата на офиса се отвори, Тамара вдигна глава и се обърна с широко отворени от изненада очи.
— Мики! Какво…? Щях да дойда и да те взема от болницата след няколко часа. Как така…?
Но при натегнатото мълчание и тя млъкна.
На няколко крачки зад Мики, Хънт го отмести леко от пътя си, кимна кратко, без да поздрави, заобиколи бюрото на Тамара и отиде до своята врата. Отвори я, после се обърна.
— Не искам да ме безпокоят. Половин час — каза и добави: — Без изключения.
Тихо затвори след себе си.
Мики бавно и внимателно приседна на единствения стол за посетители. В продължение на дълъг момент братът и сестрата само се взираха един в друг. Накрая Тамара си пое дълбоко дъх.
— Ще ти прозвучи като нелеп въпрос, след като си бил в болницата, но дали случайно не си чувал Джим?
— Да съм чувал Джим ли?
Тя кимна.
— Вчера трябваше да отиде на погребението, но не зная, дали наистина е отишъл. Във всеки случай, снощи не се прибра вкъщи. Ужасно се безпокоя за него.
29.
Ал Картър не искаше да променя прекалено много навиците си, за да не привлича ненужно внимание върху себе си. Затова в четвъртък сутринта той се появи в кампуса „Ортега“ в 8:20 — откакто Доминик изчезна, бе почнал да идва в този час. Разбира се, лимузината още я нямаше, но той се надяваше някой ден нещата отново да се нормализират и не му се щеше, когато това стане, да е изгубил мястото си в йерархията.
Изглежда, че тази сутрин денят отново започваше бавно, след като предишният ден администрацията бе затворена до късния следобяд заради погребението на Комо. След срещата с брат си и снаха си в „Мъдхаус“, Ал се бе отбил само, колкото да се весне и да вземе едно тесте с дарителски картички — прясно отпечатани, със скорошна снимка на усмихнатия и лъчезарен Доминик Комо, — които трябваше да помогнат за набирането на средства за наградата. Всички сътрудници на „Сънсет“ бяха помолени да ги раздават на свои познати, приятели, на хора от бизнеса, затова бе похвално да грабне една връзка и да изчезне с тях, макар в неговия случай, да стана така, че с прибирането си вкъщи, той ги изхвърли в кошчето.
Сега Картър затвори чадъра си и тръгна през празното, кънтящо фоайе. Изглежда всички, които бяха дошли на работа до момента, се бяха събрали в учителската стая, в дъното зад просторната площ на общите офиси и там бръмчеше от тихи разговори. Отправи се между бюрата и етажерките отвън. Щом стигна до вратата на стаята, изобрази уверена и сериозна физиономия и се смеси с тълпата.
По-младите членове на Батальона демократично се бяха смесили с чиновническия и управленски персонал. Някой бе донесъл понички, имаше разбира се обикновено и безкофеиново кафе, както и гореща вода за онези, които предпочитаха чай или горещ сайдер. Но въпреки сладкишите и напитките, в резултат от смъртта на Комо и Нешек, на вчерашната колона „Градска мълва“ и на лошото време, настроението в помещението определено бе мрачно.