Откакто бе напуснал дома си, мисълта му неизменно се връщаше към Алиша. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни, дали бе заключил тайния сейф, след като бе взел пистолета със себе си. Ами ако тя почнеше да претърсва наоколо? Дали бе метнал отново килима върху капака? Дали изобщо го бе затворил добре? Каза си, че при всички случаи, трябва да се върне и да провери.
Накара Тамара да се обади и да види, дали Алиша е все още там. Да.
Внезапно обаче телефонът на бюрото му иззвъня. Вдигна го предпазливо.
— Какво? — попита той Тамара.
— Тук има двама господа, които искат да ви видят, сър. Господин Лен Търнър и сътрудник. Господин Търнър няма уговорен час, но твърди, че ще искате да говорите с него.
— Прав е — каза Хънт. И без дори да се замисли, с един бърз жест, той се пресегна към гърба си и провери пистолета, затъкнат в кобура на колана му. — Покани ги вътре.
Афро-американският сътрудник на Търнър, когото той незабавно представи като полковник от Батальона Кейдриън Мугиса, изглеждаше около двайсет и петгодишен. Висок около метър и деветдесет, той със сигурност не тежеше повече от осемдесет килограма. Липсата на тегло обаче не го правеше по-малко страшен. Ръкостискането му бе хладно и макар да беше кратко, видимо небрежно и съпроводено с учтиво кимване, то бе смразяващо. Под класическия си шлифер бе изтупан в светлозелен панталон, светлокафява риза, тънка тъмнокафява вратовръзка и кафеникаво спортно сако. Косата му бе подстригана в Обама-стил. Кожата на лицето му беше изключително черна и гладка; очите — тъмнокафяви, празни и безизразни. Поддържано катинарче обграждаше плътно затворени тънки устни.
На свой ред Търнър, в раиран бизнес костюм за хиляда долара, пое ръката на Хънт с двете си длани, сякаш бяха стари приятели. Един от недостатъците на кабинета на Хънт, бяха малкото места за посетители, но Тамара внесе стол отвън и веднага излезе, затваряйки вратата след себе си.
— И така — започна Хънт, когато всички се настаниха. — С какво мога да ви помогна?
— Всъщност — отговори Търнър, — мислех си, че аз мога да ви помогна.
— Това би било чудесно. Всяка помощ ми е добре дошла.
— Май това се отнася за всички ни. Но от нашия разговор онзи ден наистина останах с впечатлението, че вие разширявате сферата на ангажимента си до степен, която всъщност никой не е искал, когато взехме решение да ви включим. Когато говорихме за първи път, сигурен съм, че си спомняте, идеята беше вашата функция да се свежда до подпомагане на полицията в анализа на качеството на информацията, постъпваща по горещата линия за наградата и последващо препращане на истинните и обещаващи улики към тях. Това звучи ли ви познато?
Хънт съзаклятнически се усмихна.
— Доста вярно го казахте.
Търнър му върна усмивката.
— Аз също така разбрах. И фактически това бе причината да се съглася от името на учредителите на наградата да ви наемем. Стори ми се ценна услуга, заслужаваща си хонорара, който сам си определихте.
— Благодаря. Мисля, че вече спестихме на полицията доста ненужна странична работа и, честно казано, междувременно доставихме някои ценни улики. Вероятното оръжие на престъплението, например. Благодарение на един от обадилите се. Струва ми се, че полицаите са доволни от онова, което правим до момента — във всеки случай, няма оплаквания.
— Да, но, вижте… — Търнър кръстоса крака. Нямаше и следа от враждебния му тон от предния ден макар че според Хънт, присъствието на Мугиса внасяше нотка на неизречена заплаха на срещата. — Вчера останах с впечатлението, че сте разширили първоначалните си правомощия до степен да храните подозрения към някои от нас в благотворителната общност.
Хънт не каза нищо. Седеше изправен с хванати една за друга длани върху бюрото пред себе си. Загледа Търнър недоумяващо.
— Мисълта ми е — каза накрая Търнър, — че таксата ви за подпомагане на работата с наградата е адекватна и приемлива за нас, но ако хвърляте усилията си за наша сметка в едно независимо разследване, ще се наложи да преразгледаме споразумението си. Имаме нужда от човек, чиято лоялност не подлежи на раздвояване, господин Хънт и който да се съсредоточи изцяло върху работата, за която ви плащаме. Ако не сте в състояние да покажете такава лоялност и насока, ще трябва да си намерим друг, който ще може. — Той вдигна ръка. — Аз отговарям за изразходването на фонда за наградата. Затова моя е отговорността да съблюдавам процесът да не се компрометира.