След тази кратка реч Хънт кимна замислено.
— Обаждането на Нанси Нешек беше едно от първите на телефонната линия за наградата, господин Търнър. Тя беше убита в същата нощ, точно след среща на вашето „Общество на възможностите“. Аз и моите служители просто проследяваме случилото се след нейното обаждане, което може би пряко или косвено е довело до убийството й. Полицията смята, че това е разумно предположение, а също и че навярно нейната смърт по някакъв начин е свързана със смъртта на господин Комо. Мисля, господин Търнър, че в интерес на тези, които обявиха наградата, е не само добросъвестно да предаваме информацията на полицията, но също така и да са сигурни, че не са подложени лично на риск, заради нежеланата връзка с тези ужасни събития. Разбира се обаче, ако вие се разпоредите да не разглеждаме подобни възможности, ние естествено ще постъпим, както желаете. Предпочитате ли аз да обясня лично ситуацията на хората, които дават най-голям дял в наградата?
Преди да отговори, Търнър помисли за минута.
— Не, не мисля. Сам мога да се погрижа за това. Ако се натъкнете на нещо, което ви безпокои в това отношение, първо се свържете с мен и аз ще реша с кого, ако изобщо се налага, трябва да се свържем. Така как ви звучи?
Звучи ми като патова ситуация, помисли си Хънт. Не можеше да прави нищо, което Търнър не му позволяваше. Същевременно, Търнър не можеше просто да му заповяда да пренебрегне евентуална заплаха срещу някой от учредителите на наградата. С други думи, той можеше да продължи да работи както досега и оставаше да се води на ведомост.
— Звучи ми като че ли ще свърши работа — отговори той. И, загубил нерви в тези увъртания, се върна право на въпроса си: — И така, имало ли е някаква лична връзка между Комо и Нешек, за която да не зная?
— Не и такава, за която аз да зная. Бяха колеги в работата, нищо повече.
— Значи, това, че са убити през една седмица, като тя — в деня, когато се обади по повод на наградата и във връзка с убийството — всичко това е съвпадение?
— Възможно е, макар да сте прав и не изглежда твърде вероятно. Обаче ако търсите отговора сред професионалната общност, в която работя, до никъде няма да стигнете, гарантирам ви.
— Това, което правя, е да търся отговора където и да е и навсякъде. И в тази връзка има нещо, което искам да знам, ако можете да ми кажете: вие какво правихте в понеделник през нощта, след срещата на ОВ?
Очите на Търнър леко трепнаха. Той хвърли поглед към Мугиса, който по време на цялата дискусия приличаше на каменен блок. Накрая Търнър отново се обърна към Хънт и поклати глава с очевидно разочарование.
— Струва ми се, че не сте чули и дума от това, което казах, господин Хънт, но за протокола: останах в Градската зала с още някои членове на моя състав, в това число и Кейдриън тук. — Обърна се към младия мъж. — По кое време си тръгнахме, Кей, към девет ли?
— Девет.
— Значи в девет. Живея с жена си и двете си деца на Седемнайсето авеню, близо до „Калифорния“. Прибрах се вкъщи към девет и петнайсет най-късно. По-големият ми син Бен имаше гости — петима приятели, с които правеха декори за годишното си представление във всекидневната ми. Всички те ме посрещнаха, когато се прибрах. Това как ви се вижда?
— Добре — отговори Хънт. Тогава се обърна към спътника на Търнър. — Ами ти, Кеидриън? Направо вкъщи ли си отиде, щом го остави у тях?
Търнър отново поклати глава с видимо отвращение.
— Да си вървим, Кей — каза той.
След като си тръгнаха, Хънт изнесе стола за посетители от кабинета си. Сложи го на мястото му до прозореца срещу Тамара.
— Чу ли се нещо за Джим? — попита той.
Тя безмълвно поклати глава.
— Ще се появи.
— Не е нормално, толкова време.
Хънт въздъхна и се почеса по страната.
— Какво искаш да направиш? Искаш ли да се прибереш и да го чакаш?
— Не. Каква полза?
— Сигурно никаква. Но ако искаш, може.
— Не, просто ще чакам. Може, ако Мики се появи, да го пратя да провери на обичайните му места. След като свърши със задачите си, искам да кажа.
— Няма нищо, Там. Можеш и сега да му се обадиш, ако много се притесняваш.
— Не, не мога. Той няма телефон. Трябва той да се обади.
— Е, добре, ако го направи. — Хънт я погледна. — Нали знаеш, изпратих го най-вече, за да ми се махне от очите.
— Наистина ли си му толкова сърдит?
— Доста, да.
— Опитва се да прави онова, което смята за най-правилно.