Затова стана, пресече фоайето и почука на вратата на Хес. Женски глас му извика да влезе.
Лорейн явно не го позна веднага и той отново си каза името. Тогава й просветна. Тя самата имаше уморен и измъчен вид, но все пак не остана безучастна към вида на Мики — гипса, насиненото око. Хес стана и с майчинска загриженост почна да ахка и да разпитва за раните му. Заобиколи бюрото си, за да го настани удобно, попита го дали желае нещо за ядене или пиене, сигурно имали останали понички във фоайето.
За своя собствена изненада, Мики, който иначе не хапваше повече от две понички на година, заяви, че би пил кафе, черно, и може би една поничка. Тя предаде поръчката на някого по интеркома.
Само след миг на вратата се почука и бе отворена от една тийнейджърка — членка на Батальона. Тя донесе кафе в картонена чашка и две кръгли захаросани понички в хартиена чинийка. Погледна към Хес за позволение и след кимването с глава, положи нещата на предната част на бюрото. Последва нещо като реверанс и момичето излезе, затваряйки вратата след себе си. Мики придърпа стола си по-близо и отхапа от сладкишите.
— О, Боже мой — възкликна той, — с карамелов пълнеж. Аз съм на седмото небе.
Въодушевлението му накара Хес леко да се усмихне.
— И на мен са ми любими.
Мики поля божествената хапка с глътка кафе и протегна към нея хартиената паничка.
— Вземете си другата.
Тя поклати отрицателно глава.
— Не мога. Сутринта вече изядох две, което е с една над лимита ми. — Кратко мълчание. — Значи, би трябвало да сте в болницата, но имате прекалено много работа. И ето ви тук. Следователно, работата ви има нещо общо с мен?
— Всъщност, с всички, присъствали на срещата на „Обществото на възможностите“ в Градската зала преди две нощи. Просто рутинна работа по отсяване на хора. Колко човека бяхте там, впрочем?
Тя доби умислен вид.
— Да видим, някъде около двайсет. Само ръководителите ли искате или всички. Някои от нас си водеха служители.
— Мисля, че само ръководителите, освен, ако не мислите, че някой от служителите може да е имал проблеми с Нанси Нешек.
— О, разбира се — каза тя. Неочаквано седна по-изправено и като че ли бе завладяна от вълна емоции. — Всичко това е за нея, нали? В онази нощ ли беше убита?
— Да.
— Значи, след срещата?
— Точно така. Приемаме това допускане, въпреки че може да се е случило и на следващата сутрин. Когато откриха тялото й, то имаше стайна температура, което показва, че са минали петнайсет, дори двайсет часа от…
Хес обаче бе вдигнала едната си ръка, а с другата бе закрила уста.
— Моля ви — каза тя. — Не съм сълзлива, но… — Тежко въздъхна, затвори очи, после отново го погледна. — Тези подробности. Малко ми се завива свят, като си го представя. И Нанси. Искам да кажа, като се сетя какъв човек беше. И да си я представя как лежи там със стайна температура… — Тя поклати тъжно глава. — Извинете.
Мики махна с ръка.
— Няма нищо. Не трябваше да съм толкова подробен. Но идеята е, че искаме да елиминираме лицата, които полицията няма нужда изобщо да разследва, а най-добрият начин да го направим, е като проверим кой има алиби и кой няма.
— Алиби за кога? За нощта, в която Нанси е била убита ли?
— Именно. Както казах, в повечето случаи това е само формалност.
Объркването на лицето на Хес отстъпи място на гримаса.
— Но на службата вчера вашият господин Хънт каза, че Доминик и Нанси са били убити от един и същи човек.
— Точно така.
— Това обаче означава… смятате ли, че… искам да кажа, допускате ли, че аз бих могла да извърша тези неща? Че съществува и най-малката възможност?
— Не, мадам. Означава само, че ако можете да дадете отчет за времето на извършване на което и да е от убийствата, автоматично и напълно ще бъдете елиминирана, навярно и от двете. Полицаите питаха ли ви вече за нощта на убийството на Доминик?
Подпряла главата си с ръка, тя продължаваше да я клати бавно напред-назад. Сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.
— Не мога да повярвам. — Пое си дъх, посъвзе се и най-накрая погледна през бюрото си към Мики. — Не съм сигурна за всеки ден поотделно. Но имам дванайсетгодишно момче — Гари. Той е дете със специални нужди. Тъкмо почва седми клас и никак не му е лесно. С неговите медицински сметки и при тази икономика, се наложи да освободя един от неговите учители и затова заедно подготвяме домашните му всяка делнична вечер поне през последните три седмици. Много домашни. През всяка делнична вечер, от неделя до четвъртък, а понякога и през уикенда. Наложи се също да намаля работното време на обслужващата сестра на половин ден. Но, извинете. Не става дума за мен. Ако искате, можете да питате Гари. Той ще си спомни. Сигурна съм, че ще си спомни. Беше много изтощително. Няма да има нужда да му се припомня.