— Значи сте отишли на тази среща в понеделник вечер?
— Да. Но тя приключи към осем и до осем и половина си бях вкъщи. Не по-късно, сигурна съм. Къде живее Нанси? Знаете ли?
— Не съвсем — отговори Мики. — Някъде на „Сийклиф“.
Хес протегна ръце с дланите нагоре.
— Аз живея в долната част на „Телеграф хил“. Щеше да се наложи доста бързо да карам.
— Ами, това е всичко. Не беше много трудно, нали?
За момент тя постави и двете си ръце на устата, после ги свали и каза:
— Просто, не мога да се съвзема от това. От всичко, което се случи. Продължава да ми се струва невъзможно.
— Зная — каза Мики. — Трудно е. — Той остави чашата с кафето си обратно на бюрото. — Докато съм тук, мога ли да ви помоля да ми напишете на един списък имената на всички, които си спомняте от срещата в понеделник? Изглежда, че ми се очертава дълъг ден.
Тя въздъхна.
— Добре. Ще се опитам. Но действително не мога да си представя да е някой от присъствалите. Искам да кажа, всички обичаха Нанси.
— Сигурен съм, че е така — потвърди Мики. — Убеден съм.
Въоръжен със списъка с имената на присъствалите, много от които и с телефонни номера, с разрешението на Хес, Мики се настани в една от свободните кабинки в просторната стая за персонала на кампуса „Ортега“. Докато тя правеше списъка и водеха лек разговор, той спомена, че няма телефон и Хес му предложи да използва техните. За да му спести дълго шофиране. Освен петимата, за които знаеше — Търнър, Хес, Нешек и двамата Санчес, — имаше още седем изпълнителни директори на благотворителни организации.
Но първото му обаждане все пак не беше до някой от тях, а отново до собствения му апартамент, където пак бе свързан с телефонния секретар. После се обади в офиса и сестра му вдигна на първото позвъняване.
— Нещо ново за Джим? — попита той.
— Все още нищо.
— Може би трябва да се отбия в апартамента.
— Мисля, че той щеше да вдигне телефона, ако беше там. А и аз вече се обадих около десетина пъти.
— Да. Аз също, току-що.
— Наистина съм много притеснена, Мик.
— Зная. Аз също. — Той помълча за кратко. — Уайът там ли е още? Мислиш ли, че би говорил с мен, ако ти кажа, че може би е важно?
— Не зная. Може би. За какво става въпрос?
И той й разказа.
31.
Хънт изслуша Мики, който най-подробно му разказа дума по дума и жест по жест разговора си с Лорейн Хес. Каза дори за симпатичната членка на Батальона, която бе донесла понички с карамелов пълнеж, за — по същество, — желязното алиби на Хес и за сина й Гари с огромните домашни. Докато стигне до описанието на това, колко се е разстроила Хес от мисълта, че може да е по някакъв начин заподозряна, до въпроса й къде е живеела Нешек и шеговития коментар колко бързо е трябвало да кара от там до „Телеграф хил“ след срещата в понеделник вечер, Хънт вече бе проумял, че Мики нарочно шикалкави и го прекъсна.
— Не, че всичко това не е впечатляващо, Мик, но Там каза, че си имал нещо важно.
Вече беше упражнил небрежния си тон, когато бе съобщил на Тамара, затова и сега каза по същия начин:
— Е, не съм сигурен всъщност колко е важно, но там се натъкнах на Ал Картър и го попитах дали не е видял Джим на погребението вчера. Той ми каза, че го е видял. Когато извел Алиша, след като госпожа Комо…
— Зная всичко за това — прекъсна го отново Хънт.
— Ами, може би не е така. — Кратко колебание. — Картър ми каза, че Алиша предложила да закара Джим вкъщи.
След няколко секунди на мълчание, Мики попита:
— Уайът? Тук ли си все още?
— Казваш ми, че твоята Алиша е откарала Джим вкъщи?
— Във всеки случаи, предложила му е. Не зная, дали наистина го е направила.
— Попита ли я?
— Тогава щях да зная със сигурност, нали?
— Не ми се прави на умник. Говорил ли си с нея или не?
— Не.
Хънт бавно издиша.
— Сигурен ли си?