Хрумна му, но прекалено късно, че може би е трябвало да се обади и да провери, дали Девин и Сара не са наблизо в Съдебната палата и дали не могат да наминат — домът му бе само на няколко пресечки оттам, — за да го придружават, когато влиза. От ума му напълно се бе изпарила мисълта да продължава да предоставя на Алиша убежище от полицията.
С отварянето на гаража обаче той вече бе обявил присъствието си. Не му оставаше нищо друго, освен да влезе. Щом стигна до вратата, водеща към жилищната част на склада, Хънт почука и почти в същия миг вратата се отвори.
— О, Господи! — възкликна Алиша с ръка на устата и широко разтворени очи. — Слава Богу, че си ти — каза тя. — Чух гаража и само стоях тук, без да смея да мръдна. Уплаших се до смърт, честно.
Хънт отпусна ръката си с пистолета в джоба.
— Добре дошла в клуба — отговори той.
— Разбирам аз да съм уплашена — каза тя. — Но ти от какво се страхуваш?
— От много неща. Но точно сега върха на всичко е, че се прибирам в дома си и зная, че не е празен.
— Да. Малко е зловещо. Разбирам.
— Сигурен съм, че разбираш. Само че, в този случай не е хипотетично.
Когато смисълът на думите му проникна в мозъка й, лицето и помръкна.
— Не искаш да кажеш, че наистина се страхуваш от мен, нали?
— Не съм сигурен, дали „страхувам“ е точната дума. Засега нека използваме „предпазлив“.
— Но в това няма смисъл.
— По същата причина не можеш и да ме разубедиш.
— Не може да си мислиш, че съм убила Доминик.
— Не мога ли? Защо?
— Просто, защото… защото не можеш. Не съм.
— И Мики така казва.
— Е, Мики е прав. Поне на него би трябвало да вярваш, ако не на мен.
— Не е въпрос на вяра.
— Така е. На какво тогава?
— Става въпрос за възможност, мотив, достъп до оръжието или оръжията на убийството.
Къс и крехък смях озвучи пространството помежду им.
— О, значи сега пък съм заподозряна в две убийства? Доминик и Нанси, предполагам.
— И като стана въпрос — вметна Хънт, — може да са и три.
— Разбира се, защо не? — сопна се тя, после поклати глава с демонстративно отвращение. — Моля те.
Хънт обаче изобщо не бе в сговорчиво настроение.
— Искаш ли да се отдръпнеш и да ме пуснеш да вляза? Тогава можем да продължим дискусията си.
Тя отстъпи назад и разтвори вратата. Хънт пристъпи през прага и хвърли бърз поглед над рамото й първо към коридора вдясно, после вляво.
— Добре — каза той, хвана бравата и затвори.
— Коя е третата жертва на убийство? — попита Алиша.
— Ще стигнем и дотам — каза Хънт. — Преди това обаче искам да слезеш в стаята с телевизора, да седнеш за минутка и да ме почакаш. Идвам веднага.
— Убит ли е още някой? — попита отново тя. — Ако някой е бил убит снощи, през цялото време бях с Мики. Не бих могла да убия когото и да било.
— Може би не — каза Хънт. И натърти: — Стаята с телевизора. Моля те.
Тя кръстоса ръце и няколко секунди се взира в лицето му със зле прикрита враждебност, после издаде нервен и гневен гърлен звук, обърна се към коридора и изчезна в желаната от Хънт посока.
Веднага след това Хънт отиде в спалнята си, където със смесица от разочарование и облекчение установи, че килимът очевидно не беше пипан. Въпреки това се приближи, повдигна го и отвори капака над сейфа. Завъртя ръчката с кода, тя лесно се превъртя, показвайки, че е заключено. Но за да е напълно сигурен, той набра комбинацията, отвори, видя втория пистолет там, където го бе оставил по-рано, пак затвори и два пъти провери, дали е заключено, преди да се изправи и да повтори в обратен ред действията си с капака и килима.
Още щом се показа на прага на стаята с телевизора, тя вдигна очи. Сгърчена така, сякаш я болеше коремът, подпряла лакти на коленете и с вкопчени пред себе си длани, Алиша неочаквано изглеждаше много дребна, като бездомно дете. И толкова по-красива, заради очевидната си уязвимост — очите й, като на кошута, сякаш всеки миг щяха да се налеят със сълзи, скулите й бяха поруменели.
За момент, дори в скептичното си и враждебно настроение, Хънт изпита нещо подобно на страхопочитание пред властта, която имаше над мъжете, само ако си даваше сметка.