Но имаше и още нещо.
— Господин Хънт?
— Тук съм.
— Всичко наред ли е?
— Не — каза той. — Не всичко. Мислиш ли, че Джим е отишъл в „Сънсет“, след като си е тръгнал от „Ървинг пица“?
— Абсолютно. Ако е успял. Но то е само на няколко пресечки, така че трябва да е успял.
Хънт бързо пресметна наум. Улиците на Сан Франциско, ориентирани от изток на запад, минаваха южно от авенютата в азбучен ред; „Ървинг“, номер 19, следователно, се намираше само на шест пресечки от „Ортега“, номер 19. Лесна работа, дори за възрастен мъж, пийнал бира и под лекия дъжд.
— Сега Мики е там — отбеляза Хънт. — В „Сънсет“ е и използва техните телефони, за да провери няколко алибита. Трябва да се обадя на още едно място.
33.
— Тук съм с нея — каза Хънт. — Тя е добре.
— Тя ли е откарала вчера Джим вкъщи?
— Не. — Хънт направи пауза. — Закарала го е там.
— Къде?
— Където си ти сега. В „Сънсет“.
— Но той ми обеща… — Мики спря по средата на изречението. Обещанието може и да си беше обещание, ала друго клише казваше, че обещанията се дават, за да бъдат нарушавани. А Мики знаеше кое точно бе нарушил Джим вчера. — Това копеле! И къде е сега?
— Точно затова ти се обаждам. Все още не знаем. Допреди половин час не се беше прибрал вкъщи. Кампусът е бил затворен, когато са отишли двамата с Алиша. Затова тя го оставила в едно заведение, наречено „Ървинг пица“… — Хънт му разказа останалото.
— И ти вярваш ли на това?
— Така е било — заяви Хънт. — Обадих се в пицарията. Управителят потвърди. Запомнил го е.
Мики се поколеба.
— Значи… ти й вярваш?
— Започвам. Може би.
— Уау! Обуздай си ентусиазма, Уайът.
— Под контрол е. Но от полза ще е най-вече, ако говоря с Ал Картър, ако можеш да го намериш колкото е възможно по-скоро. Той там ли е днес?
— Беше. Може още да е.
— Добре. Първо го намери, после виж, дали някои там не е виждал Джим.
— Не. — Лорейн Хес бе преполовила обяда си от целина и моркови, поставен на бюрото й. — Не съм го виждала. А много би ми се искало, тъй като и на мен той ми липсваше на погребението. Чудесен човек. Сигурен ли сте, че е бил тук?
Мики поклати глава.
— Не. Зная къде е бил към два часа или два и половина, но не и дали действително е дошъл дотук. Възразявате ли да поразпитам наоколо?
— Ни най-малко. Направете, каквото смятате за необходимо. — Тя набързо отхапа от един морков. — Но, за всеки случай, да знаете, че по-голямата част от персонала се върна тук чак към три. Отворихме към три и петнайсет. Затова може и да е дошъл дотук, но да не му се е искало да чака. Особено, ако е стоял навън във вчерашното време.
— Разбирам — каза Мики. — Пък и всичко това може да се окаже фалшива тревога. Джим и преди е прекарвал нощи навън. Обеща ми също да не идва тук да задава въпроси и да безпокои хората, така че може би на път за насам съвестта му да е проговорила. Макар че, като го познавам, едва ли.
— Винаги е бил своенравен. — Хес разпери длани и му отправи съчувствена усмивка. — Е, ако има нещо, което мога да направя, ако имате нужда от нещо… сигурен ли сте, че сте в състояние да обикаляте толкова?
Без особен успех, Мики се помъчи да изобрази убедителна усмивка.
— Главата ми е била и по-добре, но съм сигурен, че ще се оправя.
— Някой отвън в кабинките може да има болкоуспокояващо.
— Благодаря. Може би просто ще ида и ще видя какво мога да науча.
Излезе във фоайето и забеляза, че импровизираната маса, на която преди подготвяха пощата с благотворителните картички, сега бе приспособена за нещо като учебно бюро и около нея бяха насядали шест двойки учители и техните ученици. С болезнено пулсираща отново глава, той закуцука нататък и почука в единия край на масата.
— Извинете — започна и дванайсет чифта очи се обърнаха към него. — Някой от вас да е виждал един възрастен мъж да се мотае наоколо вчера следобяд, вътре или вън от сградата? Висок около метър и осемдесет, слаб, към седемдесетгодишен?
Гледаше го море от безизразни лица. Не беше голяма изненада.
По телефона Хънт бе инструктирал Мики да открие Ал Картър, ако може и да го помоли да му се обади. След този разговор Мики бе склонен да зареже проучването на алибитата и обажданията до членовете на ОВ и да посвети времето си на опитите да установи какво се бе случило с Джим. Хънт бе дал ясно да се разбере, че изчезването му все повече изглеждаше по някакъв начин свързано с разследването, а това не бе никак добра новина. Всъщност, новото развитие се видя на Мики толкова внезапно и важно, че той съвсем забрави какво му бе наредил шефът му — първо, да намери Картър и да му предаде да се обади на Хънт. Чак тогава трябваше да почне да търси Джим и да проследи, ако е възможно, къде е отишъл след „Ървинг пица“.