— И аз, Джим, и аз. — Хънт постави ръка на раменете на Пар и го придърпа към себе си. — Нали не си дириш белята?
— Ха! — възкликна Мики.
— Изпих няколко питиета вчера, скърбейки за моя приятел Доминик Комо — обясни Пар. — А това момче тук реши, че трябва да дойде, да ме вземе от „Шемрок“ и да ме откара вкъщи.
Мики, който режеше месото, се обърна.
— Пропуска частта, в която барманът ми се обади в работата и заяви, че ще ида или аз, или ченгетата.
— Това никога нямаше да се случи.
— Е, за щастие не ни се наложи да проверяваме, нали? — Мики лапна едно късче агнешко. — И ето какво получавам в благодарност.
— Светът е безсърдечен — заключи Хънт. — След всичките тези години, започвам да си мисля, че не е трябвало да придумвам Джим да ви взима двамата с Там. Сега нямаше да се дразните така.
— Той ли нямаше да се дразни така? — възнегодува Пар. — Ако ще говориш за дразнене, пробвай да поживееш само една седмица с двама тийнейджъри, да не говорим за шест или осем години, колкото отнема тази възраст.
— Седем — уточни тутакси Мики.
Пар се обърна към него.
— Седем какво?
— Седем години. Хората са тийнейджъри в продължение на седем години.
— Ако приемеш, че тийнейджърите изобщо са хора, а не някакъв абсолютно различен вид. И откъде го взе това седем?
Мики почна да брои на пръсти.
— Тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет. Седем.
Пар се обърна към Хънт.
— Това момче е такъв педант.
— Забелязал съм — потвърди Хънт.
За всеобща изненада топлото време се бе задържало. След вечерята и дежурните похвали към готвача, Мики предложи да вземат бутилката с домашно лимончело и да се качат на покрива, който предлагаше мека приглушена светлина от един японски фенер, повече пространство, по-хубава гледка и по-удобни столове от кухненските пейки. Така че тримата мъже се изкачиха по стълбите и излязоха на площадката, която биваше използвана през всеки един от деветнайсетте дни в годината, когато нощите се случваха приятни.
Всички бяха помогнали да се раздигне масата, но по нейно настояване, Тамара остана да измие чиниите и скоро щеше да се качи. Другите се настаниха горе, Хънт погледна зад себе си да се увери, че никой не се качва по стълбите, после се приведе над кръглата масичка.
— Тя ходи ли на лекар?
Мики поклати глава.
— Не. Не иска.
— Защо? Колко килограма е отслабнала?
— Минимум десет килограма, макар да твърди, че са по-малко.
Тук Пар се закашля.
— Толкова много? Сигурен ли си?
Мики кимна.
— Вчера я питах. Първо каза осем, после — можело да са повече. Затова аз си мисля, че са десет или единайсет.
— Това е прекалено много. Виждах, че отслабва, но не знаех, че е чак толкова.
Мики поклати глава.
— Ставало е постепенно, Джим. Аз самият не го бях осъзнал, докато не я видях вчера след дълго отсъствие. Така че, не се обвинявай. Но ти си прав, Уайът, доста е сериозно. Според нея вече нищо няма вкус.
— Е — каза Хънт, — това агнешко със сигурност имаше някакъв вкус, както и пилафът и салатата. Всяка вечер ли приготвяш такава храна?
— Не.
— Добре. Защото, ако е имала това пред себе си и не е яла…
— Ами — започна Мики, — през последните няколко месеца доста отсъствах от вкъщи. — Той приведе рамене. — Мисля си, че без мен тези приятели тук я карат на макарони и сирене и то по малко.
— Ей! — възкликна Пар. — Ям по едно яйце всяка сутрин.
— О, извинявай — каза Мики. После се обърна към Хънт: — А този Джим поглъща по едно огромно яйце всеки божи ден, ето защо е толкова здрав, на пук на всичко.
— Там не обръща внимание на това — обясни Пар. — Тя просто не слага в устата си храна, или поне не много. — После добави: — Трябваше да забележа.
— Е — обади се Хънт, — сега вече всички забелязахме.
После Тамара се качи при тях и всички получиха по една малка синя чашка с лимончело.
Най-накрая Хънт заговори за предложението на Мики относно Комо.
— След като си тръгна, аз проверих, Мик, и ти се оказа прав. Все още никой не е обещал награда.
— Работите ли по това? — попита Тамара.
— Все още не — отговори Мики.
Хънт продължи:
— На Мики му хрумна идеята, че бихме могли да позавъртим някакъв бизнес, да се отбием при някои благотворителни организации. Добрата новина е, че днес следобед се обадих на полицейската гореща линия и се оказа, че няма нищо за Комо. Така че, поне засега, полицията не разполага с нищо специално за това убийство. Чува се само автомат, който те уведомява, че ще се свържат с теб. Значи, вратата може и да е отворена. Лошата новина е, че вратата може и да не е отворена за нас.