— И сега си мислиш: „Затова се хваща на работа като шофьор на лимузина“.
— Не си мисля това. Слушам.
— Добре. Значи, смисълът на тази работа при Доминик не беше толкова в това, да го возя насам-натам. Ставаше въпрос за преместване в друг свят, където има власт и пари и могат да се случат добри неща. — Щом заговори за това, гласът й се оживи. — Знаеш ли какво се случи с последните трима от дневните шофьори на Доминик? И то в рамките на последните две-три години. — Тя вдигна един пръст. — Джон Ройс, сега административен асистент на познай кого? Алис Талент, градския надзорник. Второ, Тери Макграт, курс по бърза помощ и се издигна в пожарната. Трето, Де Шон Елис, наблюдател за „Сан Франциско Джайънтс“, който снабдяваше Доминик и мен с билети за най-добрите места, които съм виждала.
— Връзки — отбеляза Мики.
Тя кимна.
— Зная, че сигурно звучи тъпо и егоистично и разбира се изглежда, че използвам връзката си с Доминик, за да изградя кариера. Но аз вече се бях отдала на доброволна дейност в „Сънсет“, още когато Ян беше там, само за да бъда близо до брат си. Така че, не е като да съм се вкопчила в изпречилата ми се възможност, за да се издигна. Просто в един момент се освободи шофьорското място, аз бях на линия и изобщо не знаех какво ще почувствам към Доминик, щом го опозная.
На връщане, вече измръзнали до кости, те се озоваха в двата края на разположения отзад диван в „Литъл Шемрок“ и пиха ирландско кафе. В късния неделен следобед там имаше само още двама други клиенти, които напрегнато и в почти пълно мълчание играеха дартс.
Алиша се върна от бара и сложи по още една чаша на малката масичка пред тях. Тя седна, кръстоса крак върху крак и хвърли бърз поглед към Мики.
— Толкова време говорихме — започна тя, — а аз така и не бях напълно откровена с теб.
— За Доминик ли?
Тя поклати глава.
— Не, не за Доминик. За него всичко ти казах. — Поколеба се, поемайки си въздух. — Нали помниш, че ти казах, че съм блокирала всичко в паметта си за мама и татко? Това не е точно така.
— Не си и помислих — каза Мики. — Не ми се вярва някой да е способен на такова нещо, не и на девет години. Но се въздържах да ти го кажа.
Тя кимна.
— Забелязах. И ти благодаря за което. Но май не трябва да се пазя чак толкова. Особено от човек, който върши толкова работа за мен и който е преминал през подобно нещо.
— Не съм сигурен доколко е било подобно, Алиша. Аз и Тамара в крайна сметка си намерихме дом. А разбирам, че ти и Ян не сте.
— Не — потвърди тя. — Разделиха ни. Не че го искаха, но може да се каже, че Ян беше доста разпуснат, начумерен и не се държеше добре. Затова нямаше много желаещи да го гледат.
— Но за теб е имало?
Тя сви рамене.
— Аз бях по-кротка, може би по-приспособима. Но също толкова гневна, колкото и Ян, струва ми се. Може би още съм такава, не зная. Отначало обаче никой не забелязваше, въпреки че също не се задържах за по-дълго в никой от домовете. Както и да е, в крайна сметка доста бързо се оказахме разделени, той се захвана с повечето съществуващи наркотици и ги съчетаваше с ужасно поведение.
Мики си спомни.
— Той ми призна, че е прекарал известно време в поправителна комуна.
— Всъщност не известно време — поправи го тя. — А почти цялото време от тринайсетата до осемнайсетата си година.
— Но ти си продължила да поддържащ връзка с него?
— Не беше кой знае колко трудно. Неговият адрес не се сменяше. — Тя взе кафето си и отпи. — Както и да е, исках всъщност да кажа, че бях оставена сама на себе си, а и аз всъщност не бях цвете. Не ми се иска да мисля за онова време, но и не желая да се преструвам пред теб, че не съм реагирала по никакъв начин на стореното от баща ми, нито пък че моето поведение не се е дължало на това. Напротив. Движеше ме гневът.
— Добре.
— Не, не е добре. Бях също толкова лоша, колкото и Ян, може би не по отношение на наркотиците, но също си дирех белята. И някак се насочих към по-възрастни мъже, ако разбираш накъде бия.
— Доминик.
Тя кимна.
— Ако ченгетата се огледат, ще решат, че откриват модел на поведение — продължи тя. — Но искам да знаеш, че това престана преди много време, далеч преди да почна работа за Доминик. И не се поднови с него.
— Повярвах ти още първия път — заяви Мики.
— И все пак — каза тя. Пресегна се, постави ръка за секунда-две на бедрото му и го погледна право в очите. — Исках да го знаеш.
Бедрото на Мики пламна на мястото, където беше дланта й, той се пресегна, грабна си кафето и го поднесе към устата си.