— Всеки, за когото си работила някога, би те върнал на мига, Там. Аз съм този, който трябва да ти благодари. И го правя.
— Добре. — Тя сведе поглед, после пак го вдигна към него. Около устните й играеше предишната дяволита усмивка. — Мислиш ли, че ще можем скоро да приключим с тези лигавщини?
— Абсолютно. Никакво лигавене повече, почваме отсега.
— Добре. Мики вече тръгна по списъка на Лен Търнър, който ти му даде. Ще се отбие, щом приключи или малко преди обяд, което от двете се случи първо. И Девин Джул се обади. Не остави съобщение, само помоли да му звъннеш, щом се появиш.
— Разбрах. И, Там — запътен към кабинета отзад, той се спря отстрани на бюрото й. — Едно последно лигавене.
Тя театрално въздъхна — един от старите й маниери, които той обожаваше.
— Добре, едно. Какво?
Хънт мълниеносно се наведе и я целуна по главата.
— Добре дошла отново.
Докато отиваше към административните сгради на младежкия проект „Сънсет“ на улица „Ортега“ и Сънсет булевард, Мики не можеше да прогони от мисълта си заплатата на Комо от шестстотин и петдесет хиляди долара. Нито пък бюджета на „Сънсет“ от петдесет милиона долара годишно. Такива пари в картинката изместиха първоначалните му догадки за убийството. Толкова много пари в едно подобно престъпление нямаше как да не са замесени по някакъв начин.
А този ход на мисли бе добра новина за Алиша. Ако тя изобщо представляваше интерес за полицията, то той не бе продиктуван от парите, а от връзката й с Комо.
Както Алиша му бе казала, информацията за организациите с нестопанска цел подлежеше на публикуване и следователно беше лесно достъпна. С помощта на списъка, даден от Лен Търнър, предишната нощ Мики бе провел известно проучване на компютъра и установи, че трите най-големи организации, в чиито бордове Комо бе участвал — коалиция „Мишън стриит“, „Убежище за жени — жертви на домашно насилие“ и „Дом за адаптация“ — оперираха с бюджет от над 30 милиона годишно всяка. И понеже никоя от тях не съответстваше на размера и мащабите на младежкия проект „Сънсет“, първото обаждане на Мики беше в седалището.
Двуетажната сграда не бе нищо особено. Надвисналото небе също не допринасяше за впечатлението.
Всъщност, застанал отсреща на улицата, Мики бе поразен от незабележителния и тъжен вид на това място. Иначе то заемаше площта между две пресечки. От лявата страна, зад триметрова телена ограда, опасана отгоре с бодлива тел, се намираше празна асфалтова площадка, четири баскетболни коша без мрежи, метална катерушка и паркинг за пет-шест коли, сред които една лимузина „Линкълн таун“.
Над входната врата висеше наполовина смъкнато знаме.
Мики влезе и пресече широкото, но ниско фоайе, което много напомняше обществените училища, които бе посещавал. Десетина младежи се шляеха около стълбището вдясно. Той се запъти към указателя на отсрещната стена, но забеляза, че в големия офис до него, със стъклени стени и щори, свети, вратата му беше отворена и очевидно вътре имаше хора. На стъклото бяха гравирани думите: „Младежки проект «Сънсет», кабинет на изпълнителния директор“. Вътре в просторното помещение се мотаеха още хора между бюрата зад плота. Мики си лепна една усмивка и почука.
— Извинете — каза той, — търся Лорейн Хес.
Заместник-директорката стоеше зад бюрото в кабинета си. Тя протегна ръка и се здрависа с Мики.
Мики вече бе разбрал, че Доминик Комо имаше око за жените. Първо, наистина красивата Алиша Торп, а сега, неговата заместничка. Макар и едра, с доста наднормено тегло и дори с очила без рамки, Лорейн Хес очевидно е била навремето си мацка и ако не бяха килограмите, и сега щеше да мине за такава. Беше облечена в малко старомоден ръждивокафяв вълнен костюм и чисто бяла блуза. Дългата й до раменете, доста посивяла коса, представляваше някаква бъркотия, но пак беше привлекателна и си отиваше с пламенните, хлътнали от недоспиване, очи. До неотдавна тя сигурно бе палила страсти и навярно щеше да го прави и сега, ако обръщаше малко повече внимание на външния си вид. Явно обаче не я беше много грижа. И особено днес, в първия работен ден след откриването на тялото на Комо.
— Сигурно разбирате — заговори тя, — че тук сме тотално объркани и вцепенени. Да не говорим за загубата в личен план. Никой от нас не може да разбере как е могло да се случи това — случайно убийство на такъв чудесен човек. Никой, който го познаваше, не би искал да му навреди. Такава загуба.