— Но не и преди да се чуем отново — предупреди Хес. — Нужно ми е одобрението на борда.
— Абсолютно — съгласи се Мики. — Ще почакам, щом желаете.
Изглеждаше като училище, защото все още си беше училище — „Училище К-8 Сънрайз“.
Той излезе на асфалтирания двор, точно когато биеше последният звънец. Докато около него търчаха деца, Мики излезе през малка врата в оградата, зави зад ъгъла на сградата и се озова на тесния паркинг, който бе забелязал от другата страна на улицата.
Висок слаб чернокож мъж на средна възраст стоеше облегнат на стената, с кръстосани пред гърдите ръце и наблюдаваше като надзирател двама младежи, които отиваха с гъби и маркуч към лимузината. Воден от някакво предчувствие, Мики се приближи и привлече вниманието на мъжа.
— Извинете — каза той, — вие ли сте Ал Картър?
С озадачено изражение мъжът се оттласна от стената. Излъчваше властност. С изключение на една добре очертана тонзура, той бе с гола глава, и високото ясно чело подсказваше интелигентност и спокойствие. Когато заговори, гласът му бе нисък, отмерен и възпитан.
— Така се казвам — отговори. — Но не зная вие как се казвате.
Мики протегна ръка и се представи.
— Не ме познавате — продължи той, — но може би сте познавал дядо ми, Джим Пар?
При споменаването на това име сдържаното лице някак се отпусна.
— Определено познавах дядо ви. Той още ли шава?
— Не съм сигурен — каза Мики. — Напоследък го дава по-кротко, но…
Картър се изкиска, поклати глава и го прекъсна.
— Да шава, млади момко — обясни той, — е обратното на умрял. Да шаваш и да си умрял. Питах дали Джим е все още жив.
— Поне до тази сутрин.
— Е, това са чудесни новини. Предай му поздрави от мен.
— Непременно. — Мики посочи към колата. — Какво правят тези момчета?
Картър им хвърли кос поглед.
— Казваме му измиване на лимузината. Едно от задълженията им.
— Да не са наказани или нещо такова?
Приглушена усмивка.
— Наказани. Напротив, наградени са. Тези двама младежи бяха избрани лично от господин Комо за работата и ако продължават да се справят добре, ще бъдат повишени на по-отговорни и важни места. — Сега обаче изразителното му лице се помрачи. — Или поне щяха да бъдат повишени. — Внезапно погледът му се фокусира върху Мики и той насочи пръст към него. — Ти си младият човек, който го намери.
— Да.
— А също така си и внук на Джим Пар?
— Точно така.
— Странно съвпадение.
— Да, така е — съгласи се Мики.
— А как така — попита Картър, — продължаваш да си свързан с обстоятелствата около смъртта на господин Комо?
— В какъв смисъл?
— В смисъл, че ти си намерил тялото му. Дядо ти му беше шофьор. А сега — той очерта с ръка пространството наоколо, — си тук. Връзката ми убягва.
— Няма нищо тайнствено. Аз работя за един частен детектив. Предлагаме да координираме програмата за награден фонд.
— А, програма за награден фонд. Не мисля, че съм чувал нещо за това.
— В доста ранен етап е. Госпожа Хес се надява младежкият проект „Сънсет“ да предложи двайсет хиляди долара награда. Ако се включат и другите благотворителни организации на господин Комо, може да се стигне до значителна сума.
Веждите на Картър се повдигнаха, главата му се наклони на една страна.
— Значи — започна той, — предполагате, че някъде има някаква информация. Че някой знае нещо, което не казва.
— Не зная дали е предположение — обясни Мики. — По-скоро надежда. Може някой да знае нещо, но да не осъзнава важността му. Надяваме се парите да успеят да мотивират такива хора да помислят повече за онова, което са видели или чули. Например вие, господин Картър. Били сте последният човек, който го е видял жив, ако не греша? Така ли е?
— Не. Това трябва да е бил убиецът му. — Картър се усмихна тъжно. — Малко, но решаващо уточнение, не мислиш ли? Но полицаите вече говориха с мен и аз им казах всичко, което зная, макар то за жалост да е твърде малко. Оставих го близо до дома му във вторник вечер.
— Колко близо?