Вместо това, Хънт каза само:
— Имате ли нещо против да отида отново в полицията и да им разкажа тази част, която сте пропуснали?
— Абсолютно нищо против — отговори тя. — Настоявам да го направите. Трябваше да им го кажа още първия път. Просто тогава не мислех съвсем ясно.
— Може би ще пожелаят да дойдат и отново да разговарят с вас.
— Би било чудесно — каза тя. И добави: — Убедена съм, че ако се поразтърсят, ще открият нещо за нея. — И изведнъж, сякаш по магия, тя се усмихна широко и лъчезарно, изтри длани в дрехата си и се изправи. — Вече пратих на Лен своя чек — каза му. Отправи се към един от шкафовете, после се обърна. — Може да ви прозвучи малко странно.
Хънт също стана.
— Кое?
— Ако се окаже, че това момиче е убило Доминик, а аз съм сигурна, че е така, и те я хванат, благодарение на информацията, дадена от мен, аз също ще претендирам за наградата. За цялата.
11.
Комюникето бе излъчено в 3:45, първото обаждане Тамара получи в 4:08.
— Вие не сте ченгета, нали, ’щото аз няма си говоря с ник’ви ченгета.
Тази, която се обади, се идентифицира като Виржиния Колинс. Живеела сама на десетметрова лодка, наречена „възхитителна“, закотвена на кея. Чула съобщението за наградата по радио „KNBC“ по новините в четири часа и искала да знае с кого трябва да говори, за да си предаде информацията. Трябвало да бъде убедена, че се записва точно коя е тя и кога се е обадила, за да може, ако информацията й се потвърди, да получи наградата.
Била чувала какви ли не истории, сподели с Тамара, как обещават награди, а после отказват да платят на човека, който наистина е помогнал да се извърши арест и се издаде присъда, тъй като всъщност нямали общо с наградния фонд. Също така, искала да знае повече за частта с присъдата. Ами ако само арестуват оня, за когото си помогнал да го идентифицират, а после не могат да го осъдят? Ще вземеш ли пак парите? Или поне част от тях?
И като станало дума за това, Тамара наясно ли е, колко е трудно да осъдиш когото и да било в Сан Франциско? Обществена тайна било, че съдебните заседатели в този град никога не осъждат. Братът на Виржиния, Джон, бил за известно време юрист, работил за окръжния прокурор, още през осемдесетте, но дори и тогава било почти невъзможно да накараш което и да е жури да осъди някого.
И какво ставало, ако има съдебно споразумение? Брои ли се? Със сигурност би трябвало да дадат някаква част от наградата, заради самия арест. И бонус, в случай на присъда.
— Ами ако арестуват неправилния човек? — наложи се да попита Тамара.
— Това никога не се случва — отговори Виржиния. — Ако арестуват някого, можеш почти със сигурност да се обзаложиш, че той го е направил.
— Вие обаче виждате къде е проблемът — настоя Тамара. — Арестуват някого, дават ви половината от парите или колкото там, после установяват, че някой друг го е сторил, а вече са похарчили сумата. Тогава какво? Ето защо трябва да е налице, освен арест, също и присъда.
— Добре, в това има смисъл. Но дори и така да е, искам да знам, че някъде се записва, че аз съм се обадила, какво съм ви казала и кога съм го казала. В смисъл, ако съм първа, би трябвало да има значение. Голямо значение.
— Сигурна съм, че ще има — увери я Тамара. До този момент вече се бе убедила, че говореше с някой, който дори и да не бе освидетелстван луд, то поне му хлопаше дъската. — Можете ли накратко да ми кажете какво е естеството на вашата информация?
— Майтапиш ли се с мен? И дума да не става — сопна се Виржиния. — Не и по телефона. Подслушват ги всичките, нали знаеш? Ченгетата. Давам ти информацията. Те решават случая, обират всички лаври, аз не получавам наградата. Няма да приказвам с ни’кви ченгета.
— Не мисля, че всички телефони се подслушват — възрази Тамара. — Вече не.
Демонстративно покашляне.
— Ами, щом вярваш… ако бях на твое място, щях да внимавам доста повече. Някой и сега ни подслушва, казвам ти със сигурност. Нали не сте на клетъчни телефони там, в офиса ви?
— Не. Аналогови.
— Е, може би е малко по-добре. Поне не могат да ви прихванат от въздуха, но със същата лекота могат да ви сложат бръмбари. Особено в детективска агенция, като вашата.