— Нима?
— Да.
— Ами, тогава по-добре да не ти казвам за Адарио и Ейърс — надзорника и президента на Дружеството за опазване на околната среда.
— Но се обзалагам, че все пак ще ми кажеш.
Тя кимна.
— Преди споразумението да бъде огласено, Адарио изглежда се е самоубил, а Ейърс изглежда е станал жертва на неразкрита пътна катастрофа.
— Прави ми впечатление, че два пъти използва „изглежда“.
— Точно така. — Джина отново кимна сериозно. — Хубава думичка, не мислиш ли? „Изглежда“ е новата дума за „версията е, че“.
13.
Тамара отвори очи, преди часовникът да звънне. Навън бе още тъмно и за момент тя не бе в състояние да разбере къде се намира, макар да спеше в същото сгъваемо легло, което използваше от шест месеца насам. Обърна се към електронния часовник на перваза на прозореца и видя, че е 4:42.
В 5:01, вече напълно разсънена, тя отметна завивките и стана. Спеше с някогашната карирана вълнена пижама на Мики, която й висеше отвсякъде, въпреки, че бе пристегнала докрай вървите на долнището. Бързо си оправи леглото, вдигна го и внимателно го сгъна в стената, за да не събуди никого.
Набързо се отби до банята, после погледна натам, където спеше Мики и изпита прилив на облекчение и любов, когато видя дългунестата му фигура, просната върху леглото. Тихо притвори вратата, отиде в кухнята, светна единствената лампа и настрои кафе-машината за осем кафета. Докато кафето гъргореше и избликваше, тя претърси хладилника и измъкна чиния с останките от агнешкото, малко царевична каша, масло и яйца.
Пет минути по-късно си наля първата чаша кафе, добави много сметана и — какво толкова, по дяволите, — три лъжички захар, после сипа трите бъркани яйца в чиния и ги поля обилно с кетчуп.
Първата хапка бе толкова вкусна, че на очите й избиха сълзи.
Офисът на клуба „Хънт“ се намираше над един китайски магазин за подаръци на Грант Авеню. Входът бе зад ъгъла на „Сакраменто“ и в 8:10 Мики и Тамара, дошли двайсет минути по-рано, понеже се надяваха някой да се обади по телефона, тъкмо приближаваха вратата, когато едва не се сблъскаха с две жени, идващи от другата страна и също насочени към този вход. Веднага ги познаха — това бяха Джина Роейк и една по-млада адвокатка от нейната кантора, Ейми Ву. Последваха възклицания и прегръдки.
— Чухме, че си се завърнала при Уайът!
— Толкова се зарадвахме!
— Ужасно ни липсваше.
— И вие ми липсвахте много.
Мики, дръпнал се на една страна, многозначително заяви:
— На мен също — при което Ву се приближи, прегърна го свойски и го целуна по страната. — И на нас щеше да ни липсваш, Мики — каза тя, — но ти така и не си тръгна.
Хънт също се появи рано, но всички останали вече се бяха качили, отворили офиса, пуснали кафе машината и дръпнали щорите. И тримата служители с болезнена острота съзнаваха, че числото седем мига на телефона на Тамара, но изчакаха Роейк и Ву да си тръгнат и едва тогава се струпаха до бюрото, а Тамара натисна бутона за прослушване.
— Здравейте, клуб „Хънт“. Аз съм Сесил Ранд, триста осемдесет и едно, двайсет и две, осемдесет и четири. Мисля, че видях нещо, което може и да е свързано с убийството на Доминик Комо. Не съм сигурен дали е важно, а не ми се ще полицията да си помисли, че им губя времето, така че ако искате вие ми се обадете. Благодаря. — И той си повтори номера, после затвори.
— Ало. — Предпазлив женски глас. — Има ли някой…? Ало? Казвам се… е, няма значение. По-добре да се обадя, когато сте там.
— О, супер — възкликна Мики. — Само да не умреш междувременно.
Последва гласът на друга жена, без поздрав, направо:
— Казвам се Нанси Нешек. Аз съм изпълнителен директор на Убежището за жени. Името ми може би ви е познато, понеже моята организация също се включи в наградата с двайсет и пет хиляди долара, така че не се обаждам, за да претендирам за нея, но имам един въпрос и ако може някой от вас да ми се обади у дома или в офиса по което и да е време утре. Струва ми се важно. — После тя издиктува и двата си номера, каза благодаря и довиждане и затвори.
— Здравейте. Аз съм Деймиън Джоунс от коалиция „Мишън“ и м-м… е, тук стават няк’кви неща, дето не са правилни. Искам да кажа, те викат, че ние ’зимаме ’сичките тези кинти от фондацията уж да се плати стаята, персонала, храната и други такива, а после ни ги удържат от заплатите. Не знам как се е оправял Комо в „Сънсет“, но ако може да ме преместят там, искам да кандидатствам.