Следващият:
— Казвам се Ерик Канард от коалиция „Дворцови патици на Сан Франциско“ и искам само да ви уведомя, че в следващите ден-два смятам лично да отида при медиите и да разоблича това измислено убийство, за което накарахте всички да говорят, както и още по наглия ви опит да отклоните вниманието от патиците, изместени от лагуната, която понастоящем, както сигурно сте чули, е почти напълно празна. Не зная кой дава всички тези пари за така наречената награда, но съм убеден, че мога да докажа, че няма нито мъртвец, нито пари, които действително да се дадат за награда. И то при положение, че клуб „Хънт“ изобщо е истинското ви име.
След като и той затвори, устните на Хънт потрепнаха.
— Е, Мик, този поне е за теб.
Предпоследното съобщение бе от реален клиент, един от младшите съдружници на Роейк. Той се обаждаше, за да насрочат някакви свидетелски показания през първите два дни на следващата седмица. Дали Уайът би му се обадил, за да потвърди, че е на разположение?
Накрая отново се обаждаше предпазливата жена, но вбесяващо повтаряше почти дума по дума първото си съобщение — щяла да се обади по-късно, когато са там.
— Остави съобщение! — направо се провикна към телефона Мики. — Остави си проклетото съобщение. Какво ти става? — Той погледна към сестра си. — Какво й става? Да не би да се страхува, че някой ще изскочи от телефона и ще я ухапе?
Но Тамара само сви рамене и се обърна към шефа си.
— Как искаш да си ги поделим? — попита тя.
Хънт реши, че обаждания номер едно и три — Нанси Нешек и Сесил Ранд — си струваха собственото му време и енергия, а Мики щеше да вземе останалите, като го остави сам да прецени за Ерик Канард, който очевидно само блъфираше и търсеше публичност, но от друга страна сигурно бе прекарал доста време във и около лагуната, така че може и да бе видял нещо.
От своя страна Хънт най-напред се обади на домашния телефон на Нанси Нешек и остави съобщение. После, пак преди 9:00, звънна в Убежището за жени, но явно централният им офис още не бе започнал работа. Остави съобщение и там и се обади на Сесил Ранд. Той вдигна при първото позвъняване и каза, че ще се срещне с Хънт пред закусвалнята на Джони Рокетс на улица „Честнът“ в квартал „Марина“. Ранд съобщи, че е стар, чернокож и с доста западнал вид.
— Ще си кажете, че съм скитник, но не съм.
Щял да носи почти ново яке „Рейдърс“. Хънт му каза, че ще е в „Купъра“ си, ако Ранд чака отвън.
Стигна на мястото след около петнайсет минути и видя мъж, който отговаряше на описанието, да стои прав пред вратата на „Джони Рокетс“. Тъкмо сваляше стъклото да го поздрави и да попита, дали не е Сесил Ранд, когато мъжът го посочи и каза:
— Хънт? — след което получи утвърдително кимване в отговор. После мъжът пресече неправилно, при което спря движението в другата лента, заобиколи колата отпред, отвори пасажерската врата и се настани на мястото до шофьора.
— Готина кола — заяви той, докато си закопчаваше колана. — Винаги съм искал да се повозя в някоя такава. По-голяма е, отколкото изглежда, нали?
— Да, обожавам я — отговори Хънт. — Няма да повярваш, но е същинска ракета. Страхотна работа върши. — Той погледна към спътника си. Изглеждаше точно така, както се бе описал. — Е, къде отиваме?
— Завий надясно. Към лагуната.
Хънт отново му хвърли бърз поглед. Дрехите му бяха вехти, но чисти. Човекът извикваше неподправено доверие, което накара Хънт да се почувства доволен, че го причисли към достоверните свидетели. Обещаващо прозвуча и предложението му да отидат до лагуната. В крайна сметка, ако не място на самото престъпление, то това бе достатъчно значимо място.
Тъкмо завиха зад ъгъла, и Ранд заяви, че едва ли е щял да се обади, ако не ставало въпрос за Доминик.
— Макар че, ако взема и да получа част от наградата, това също няма да навреди. Но и така да е, ако не беше заради Доминик, не зная, дали бих си предложил услугите. Обаче, който и да го е убил, трябва да бъде хванат.
— Познавахте ли господин Комо?
— А-ха. Човекът ми спаси живота.
Фразата направи впечатление на Хънт. Доста често я бе чувал през последните дни.
— И как стана? — попита той.
— Прекарах известен период на израстване. В „Коркоран“. Това е затвор, ако не знаете.
— Чувал съм за него.
— Ще се изненадате колко хора не са го чували. Е, като излезеш от затвора, не е лесно да си намериш работа, сигурно и това сте го чували. — Небръснатото му лице се набръчка. Изглежда реши, че е казал нещо духовито. — Тъй че, пристигам тук, в града искам да кажа, няма къде да отида, и пребивавам около две седмици, вися на опашка пред кухнята „Дивисадеро“, почти всичките пари, дето ми ги дадоха от затвора, са свършили и си мисля: „Мамка му, сега какво?“. Изведнъж се появява тази лимузина, спира до мен и тоя пич — после се оказва, че бил Доминик, ама тогава т’ва не го зная, — облечен като банкер, даже по-готино, излиза, усмихва се, говори с хората, сякаш е един от братлетата, и така нататък.