Идва ми реда да вляза, и ето ти го и него тука, свалил си сакото и представи си ми сервира храната в подноса, а аз си викам, че тоя е някакъв странен тип и не знам защо, но спирам пред него, а сам Господ ми нашепва да го питам, дали не знае къде бивш затворник като мен може да си намери работа. А оня стои една минута, взира се в мене и накрая ми вика да не си тръгвам, преди да му се обадя отново.
Затова аз не свалям очи от него, виждам как накрая си облича сакото, става и наистина идва при мен. Пита ме какво бих искал да работя и кога мога да започна. А аз му отговарям — каквото и да е, на мига. И виждам, че т’ва му хареса, ’щото той ми вика да изляза с него, после ме вози в лимузината си до оная къща на улица „Фел“, дето й правиха ремонт, и докато се усетя, ето че се уча да правя суха зидария. В което станах доста добър впрочем.
— Обзалагам се, че е така.
Ранд кимна доволно.
— Ето как стана. Поработих стабилно с неговите момчета по рехабилитацията след затвора, докато не се научих как се прави всичко и после Доминик ме нае за постоянно в истинското строителство. Спаси ми живота. Тук, спри тук.
Бяха изминали целия път до северния край на лагуната, близо до мястото, където Мики беше намерил тялото на Комо. До този момент водата вече бе спаднала до размерите на малко по-голяма локва върху калното дъно на езерото.
— Виж, преди да продължим, има нещо, с което май трябваше да почна. — Ранд бързо хвана ръката на Хънт, за да го спре да не слиза от колата. — Държа името ми да не става известно на полицията. Ако се окаже важно — така да е. Но не искам никой да казва на полицията кой ви е довел тук и как така точно аз съм го видял, а не някои друг. Става ли?
Хънт не обичаше да обещава неща, за които не бе сигурен, че може да изпълни, но също така, не желаеше да затвори устата на Ранд. Затова кимна многозначително и го остави да продължи.
— ’Щото нали знаеш — продължи Ранд, — попаднат ли на някой като мене и веднага почват да се питат: как така е знаел къде да търси? Трябва да е участвал. Схващаш ли какво искам да кажа?
— Напълно.
Рязко кимване.
— Поне докато не дадат наградата и всичко се свърши.
— Разбрах.
— Добре тогава. — Двамата отвориха вратите си едновременно.
Веднага, щом излезе, Хънт долови мириса на гнилоч и газове. Забеляза също, че по цялото протежение на отсрещния бряг пропадащият склон бе ограден, без съмнение като част от подготовката за подобренията и новата бетонна стена.
Сесил Ранд заобиколи и го поведе към противоположната страна на улицата, после надолу през тревната площ към старата поддържаща стена. Бяха доста встрани от надвисналите над водата дървета, където бе намерен трупът на Комо, но Ранд или не знаеше, или не му пукаше за това. Всъщност той спря на около петдесет метра от мястото, откъм улицата.
— Добре, виж — каза той и се загледа към калта. Този ден небето бе отрупано с облаци, утринта бе сива и не особено прогледна. — Не твърдя, че със сигурност е нещо — просто е това, което е.
— Добре — каза Хънт. — Какво търсим?
Ранд се приближи до него и посочи леко вдясно.
— Снощи минах оттук, докато още беше светло и спрях точно на това място. Видях го и почнах да си мисля за наградата. Нарисувах си знак с пурата, за да го намеря по-късно.
Хънт погледна надолу и видя едно черно „х“ долу на стената. После вдигна очи и проследи посоката, която му сочеше Ранд.
— От тази страна на последната останала вода — говореше той. — Още е там.
— И какво е, де? — И тогава Хънт присви очи. На малко повече от два метра и половина от мястото, където бе застанал, но все още на около три метра от тази страна на локвата, в гладката кална повърхност се открояваше ясно различима форма, която никак не пасваше на оплетените клони, бутилки и гнили водорасли. Имаше вид на две пръчки, кръстосани в идеален прав ъгъл, но Хънт знаеше какво е, още преди да каже:
— Видях го. Имаш предвид манивелата ли?