— Гледай да го направиш. Щом се върна ще те подложа на разпит да видя какво е станало.
Деймиън Джоунс, най-накрая.
Мики остана с впечатлението, че шефът на Деймиън не беше склонен да му даде почивка за това интервю, но Мики му каза полуистината, че господин Санчес лично го е насочил къде да намери Джоунс, намеквайки, че самият голям шеф е искал интервюто да се проведе.
Сега Мики и Деймиън се намираха през няколко къщи от мястото, където той работеше и седяха на бетонните стълби пред една от тях. Тук сивата облачна покривка бе плътна, но достатъчно висока, така че не бе съвсем мъгливо. Въпреки това, на всеки няколко минути спокойствието на ранния следобяд бе нарушавано от дълбокия бас на сирената за мъгла.
Господин Джоунс бе съобщил, че притежава информация, която може би имаше някаква връзка с разследването, затова на Мики му се наложи да събере цялото си търпение, понеже бързо стана ясно, че Деймиън се намира под влиянието на някакво контролирано вещество. Докато му задаваше първите няколко въпроса, целящи да установи контакт с младия работник, бе съмнително дори дали Деймиън изобщо си спомня за какво се бе обаждал в клуба „Хънт“ предишната нощ.
Затова Мики внимателно му подсказа:
— Споменахте нещо, че фондацията трябвало да ви плаща за стаята и храната, но вместо това сами сте си плащали и, че не е честно.
— Тъй. Тъй.
— И, че господин Комо не правел така. В младежкия проект „Сънсет“.
— Добре.
— Добре. И това имало някаква връзка с неговото убийство.
Деймиън седеше на стъпалото, подпрял лакти на коленете си, втренчен право пред себе си и по всичко личеше, че не знае какво да каже. След минута се позасмя тихо, наведе глава и я поклати.
— Снощи имах чувството, че съм го подредил както трябва, ама не беше точно тъй, както сега казвате.
Мики кимна с разбиране. Подозираше обаче, че ако това е всичко, което щеше да получи след четирите часа издирване на този льольо, щеше да бъде силно изкушен да го убие. Но се овладя и успя да прозвучи топло.
— Няма нищо — каза накрая.
— Което обаче не значи, че не е вярно.
Мики вече нямаше представа на какви предпоставки се основава умозаключението на Деймиън и всъщност беше сигурен, че и той самият не би могъл да каже. Но каза само:
— Не, разбира се, че не.
— Искам да кажа, това е рекет, нали знаете?
— Кое?
— Цялата тая работа с рехабилитацията, нали се сещате?
— Рекет?
— А-хам.
— И как така?
— Ами — Деймиън се огледа, сякаш отново да се увери, че никой не го чува. Сирената прозвуча и той продължи: — Нали знаете, дето вземат пари от фондациите? Големи пари.
Внезапно Мики почувства как се смразява. Без да иска той ясно и в подробности си спомни разговора си с Алиша онзи ден за финансирането на младежкия проект „Сънсет“ от града и от други фондации и най-вече разкритието й, че здравната каса е най-големият дарител от градския бюджет. И ето, че сега господин Джоунс, който не се отличаваше с гениален ум, говореше за същото нещо. Това разбира се не означаваше нищо друго, освен простичкия факт, че господин Джоунс, колкото и да е бил отнесен предишната нощ, някак бе успял да вкара в разследването на убийството на Доминик Комо темата за финансирането.
Сега вече изглеждаше, че Джоунс е попаднал на следа. А работата на Мики бе да го придържа към нея.
— Така — каза той. — Значи коалиция „Мишън“ взема пари от града. И какво от това?
— Ами такова, че се предполага, че те трябва да използват тез’ пари за програмата. Ама нищо таквоз не ста’а.
— А къде всъщност отиват парите, Деймиън?
— Ми и аз т’ва искам да знам де. — Той изхъмка разочаровано. — Цялата работа става така, че те ме ’земат и вместо да съм у затвора ме турят у програмата, схващаш ли?
— Схващам.
— Добре, работата е там, че те нямат програма за програмата. Разбираш ли к’во ти говоря?
„Търпение, млади Джадай“, помисли си Мики, но на глас каза:
— Не съвсем. Надявам се да ми обясниш.
— Добре, слушай. Тук сме за рехабилитацията, знаеш. Иначе отиваме в затвора, нали тъй? А така. Значи идваме тука, никой не ни включва в групи за терапия, няма вземане на кръв и урина, карат ни само да кажем „не, няма да правим глупости“ и да подпишем някакъв формуляр и сме готови. Само че ни карат и да работим.
Деймиън Джоунс се разстрои и изразителното му лице силно се смръщи.