— Хей! Виж ме. К’во си мислиш, че правя цял ден? Само мъкна товари. А компанията, демек коалицията, цените й са като на „Бекинс“ — оная, хамалската фирма. И уж ни плащат честно, ама ний хич никога не виждаме ник’ви кинти. ’Начи к’во ти говоря? Че тез’ кинти отиват за наем и храна, тез’ — мойте кинти. А не кинтите на фондацията. Ама тогаз — къде отиват кинтите на фондацията? Ей т’ва искам да знам. И ’начи извода е: наемат ме тук за една година, сам си плащам всичките сметки и ако междувременно не им играя по свирката, изхвърчам от програмата и се връщам в затвора. Ако искаш да знаеш истината, намерили са си цял куп роби да им бачкат тука — тъй си е то — и аз съм един от тях. А т’ва не е честно.
— Не, не е — съгласи се Мики. — И се радвам, че се реши да споделиш всичко това с мен. Обаче снощи ти се обади най-вече с оглед на наградата, а се боя, че ако това няма нищо общо с убийството на Доминик Комо… е, сещаш се какво ти казвам, нали?
В продължение на една дълга минута Мики си мислеше, че слава Богу, Деймиън вече не е контактен. Той пак се взираше безсмислено в далечината, подпрян с лакти на коленете си. При което ритмично поклащаше глава в такт, сякаш слушаше някакъв свой вътрешен саундтрак. Когато най-накрая проговори, Мики едва го чу.
— Чували ли сте за онези хора от Батальона?
Вниманието на Мики отново бе напълно привлечено, заради едно от сведенията на Алиша: „По-скоро градски омиротворители“.
— Какво за тях?
— Ами, те са едни братлета — добре ги знам, — хубаво им плащат, пък ник’ва работа не вършат, тъй че се чудя — как тъй става и как и аз да се уредя?
— Как така никаква работа не вършат?
Деймиън превъртя очи и обясни очевидното:
— Искам да кажа, че не вършат работа като моята. Да мъкнат товари, да чистят, метат, кухненска работа и разни такива.
— Какво правят тогава?
— Каквото им нареди Доминик Комо.
— А-а. — Всъщност обяснението не осветли нищо за Мики, но поне Комо бе включен в разговора. Сега всичко се свеждаше до това да не се отклоняват от него. — И какво по-точно се опитваш да кажеш?
— Ами, първо, че искам и аз да взема нещичко от това.
— Може да не е толкова лесно, Деймиън, предвид, че Комо понастоящем е мъртъв.
— Да бе, зная. Ама си мислех, че ако… — На това място очите му се оживиха, стойката му се изправи, той щракна с пръсти. — Ето! Ето! Сега, като говорим за наградата и се сетих какво ми беше на ума снощи.
— Давай.
— Добре, виж, ако аз съм в Батальона, най-многото, дето трябва да правя, е да измия някоя кола, да раздам някакви брошури, да вдигам някакви телефони — все такива глупости, фактически нищо, схващаш ли?
— Дотука да.
— Обаче, представи си, че нещо сгафя, например, да не спазя условията на рехабилитацията, не кой знае колко — някой джойнт или бира нещо. Но трябва да знаеш, че при тях не е като при нас — там си правят яки тестове. Така или иначе, натъквам се точно на Комо и той ми казва, че е свършено с Батальона и се връщам обратно да бачкам като мене тука. Или дори по-зле, времето ми тук е свършило и той ще ме върне в затвора, ще ме изрита от програмата. Вече схващаш ли к’во ти казвам?
— Боя се, че не напълно.
— Хей, ако той ме изрита, с мен е свършено. Не мога да допусна това да се случи. Трябва да го спра на всяка цена, разбираш ли?
— И затова го убиваш?
Деймиън Джоунс вдигна ликуващо ръце и отправи към Мики най-ведрата си усмивка.
— Най-сетне схвана. Ето — за това ти говорех. И не спря да кима, сякаш да се увери, че логическите връзки в аргументацията му, ако имаше такива, си стояха здраво свързани. — За това ти говорех! — В този момент погледна право към Мики. — Ей там трябва да търсите — сред хората от Батальона. Някой от тях е — Алелуя! — и после знаете къде да ме намерите.
Мики се почувства внезапно и напълно изчерпан. И тогава съвършено ясно осъзна, че въпреки ентусиазираната си реч, Деймиън бе друг вариант на Дамата с дирижабъла. Може и да не беше смахнат, но със сигурност от него нямаше абсолютно никаква полза.
Изтощен от безуспешните опити да разбере прозренията на Деймиън, Мики се наведе към младежа.
— И доколкото разбирам, Деймиън, ти твърдиш, че господин Комо е убит от някой от хората на Батальона?
— Твърдя само, че ако се огледате сред тях, няма да съжалявате.
— И ако го направим, защо после ще искаме да се свържем с теб?
Деймиън изпъна гръб и си придаде вид на възмутен.