— Копеле! Приближавате ли се до убиеца?
— Доколкото ми е известно, не. Надяваме се по манивелата да има отпечатъци от пръсти или нещо друго, но това е далечно предположение. Така че, навярно не се приближаваме.
— Мамка му. Май трябва просто да отида там.
— Къде?
— В „Сънсет“.
— И какво да правиш там?
— Не зная. Да поговоря с някои хора. Да видя дали те ще говорят с мен. Да разбера какво всъщност се е случило.
— Имам по-добра идея, Джим. Не прави това.
— Защо не?
— Защото е адски тъпа идея, затова.
— Е, не ми е лесно да повярвам, че никой нищо не знае по случая. Искам да кажа, Доминик живее по график, после се прибира вкъщи и се среща с някой, който го убива? Все някой трябва да е видял или чул нещо, не мислиш ли?
— Да, мисля. Но няма данни да разполагаме със следа, която да ни отвежда нанякъде.
— Казвам само, че аз навярно бих могъл да намеря такава.
— Да, бе. И откъде накъде? Понеже си опитен детектив?
— Виж, умнико, аз съм точно толкова опитен, колкото и всеки друг. Ако чуя нещо важно, дяволски сигурен съм, че ще го разпозная. Познавам онези хора там.
— Обаче не сме сигурни, че е някой от тях.
— Е, това само показва какво знаете вие.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че ще ви извади очите, ама вие не го виждате.
— Кое?
— Простата и ясна истина, че „Сънсет“ бе целият живот на Доминик. Той живееше с него и дишаше с него — сутрин, обед, вечер, през уикенда, по празници. Целият. Му. Живот. Разбираш ли? Ако някой го е убил, и ако не е било на напълно случаен принцип, трябва да е имало нещо общо със „Сънсет“. Точка. Може да е било само малко. Но нещо. Което означава, че навярно си е още там, само ако знаете какво да търсите.
Тази кратка реч, понеже в нея почти нямаше какво да се отрече, порази Мики. Той си пое няколко пъти дълбоко дъх през носа с плътно стиснати устни.
— Може и да си прав за това — каза накрая, — но все пак е тъпа идея ти да ходиш там.
— О. Добре тогава. Няма да ходя.
— Джим.
— Не. Ти ме убеди. Обещавам да не ходя там.
— Обещанието си е обещание и ти го знаеш.
— Абсолютно. Честна скаутска. Чуй сега, налага се да се върна и да сритам няколко задника в тази игра, а ти трябва да ходиш да купиш малко козешко. Ще се видим довечера, става ли?
— Става.
16.
Някога, някога, в ранните дни на сегашната администрация на окръжния прокурор Кларънс Джекмън, Джина Роейк бе сред основните членове на най-приближения му кръг и го съветваше по общински и юридически въпроси, докато той не се издигна — за негова собствена изненада, — до настоящия си пост. Приближеният кръг продължи неформалното си съществуване, като в продължение на близо година се срещаше почти всеки вторник за обяд в „При Лу гърка“ и през това време неговите членове установиха, че са създали силни връзки помежду си. Адвокати като Роейк, партньорката й Дизмъс Харди и тогавашното й гадже Дейвид Фриймън успяха някакси да намерят обща почва с подобните на Джекмън — градския и областния главен прокурор и Ейб Глицки, тогава шеф на детективския отдел в полицията на Сан Франциско.
Сред членовете на кръга бе също и Джеф Елиът, автор на популярната колона „Градска мълва“ в „Кроникъл“. Още като млад Елиът бе заболял от множествена склероза, която се бе развила през годините, така че сега той рядко ставаше от инвалидния стол или от бюрото си на партера в сградата на „Кроникъл“ на Пета улица и „Мишън“. Доста едър, с брада и гъста сивееща коса, спускаща се доста под ушите, независимо от състоянието си, той притежаваше остър ум, както винаги и бе наясно с почти всичко, свързано с града, неговите жители и институции, били те обществени или не.
Сега, неспособна да скрие притеснението си от безгрижието, с което приятелят й Уайът Хънт се отнасяше към разследването на убийството на Комо, както и към присъствието на Лен Търнър в цялата каша, Джина Роейк седеше на твърд дървен стол под диагонал на Елиът в миниатюрния му офис.
Беше вторник, 4:30 следобед.
— Всъщност — говореше Елиът, — ако вярвах в съвпадения, бих казал, че е чиста случайност това, че ти дойде тук точно днес с този въпрос.
— В какъв смисъл?
— Понеже тъкмо днес аз… — Той затършува по бюрото си и измъкна лист хартия от една купчина. — А, ето го. Какъвто съм си първобитен, аз продължавам да изисквам и получавам хартиени копия на статиите си. Мразят ме заради това, но какво да сторят? Нали съм звезда. Така че, това е утрешната статия. Може да ти се види интересна.