Той си погледна часовника. Беше точно 8:00 часа. Слезе от предната площадка, тръгна по алеята и заобиколи гаража. Един бърз поглед му показа, че вътре има паркирана кола. После мина по идеално застланата с чакъл пътечка и изкачи шестте стъпала към задната врата. Тя бе от дебели дъбови дъски с голям прозорец, през който Хънт видя нещо като антре зад кухнята.
Той се върна до колата си за фенерчето, сложи си и ръкавици. Сърцето му биеше в гърлото. Даваше си сметка, че можеха да го застрелят или арестуват за взлом, без да им мигне окото. Върна се при задната врата и натисна бравата, но тя бе заключена. Светна с фенерчето към антрето и кухнята, но не забеляза нищо нередно.
Отново слезе по високите стъпала, мина по чакълестата пътека, заобиколи къщата отзад и се озова пред друга редица прозорци. Прегази през градината и се приближи до тях. Установи, че те представляват задната стена на трапезарията.
В съседната къща, отстояща на около шест метра, се светна лампа и Хънт замръзна. Отвори се врата, после се затръшна. Нов порив на вятъра разклати дърветата и живите плетове зад него. Той бавно си пое дъх, отново пресече градината и тръгна по цветната леха до пътеката, за да заглуши шума от стъпките си и заобиколи къщата откъм страната на съседите, които бяха светнали.
Хънт изчисли докъде свършват прозорците на трапезарията и откъде започват следващите. Рискува да светне още веднъж и някакво съседско куче се разлая. Светлината се плъзна по пода, после по един кожен диван, килим от ратан в центъра на всекидневната и комплект столове, разположени до пиано.
Изобщо нямаше да забележи, ако не бе зърнал проблясъка на лавицата от речни камъни над една камина и не се бе навел, за да проследи ръба й. И там, с лице, притиснато до прозореца, той видя на пода някаква ръка, но останалата част от тялото бе невидима от този ъгъл.
Мики бе натрил обезкостеното козе бутче със зехтин, сол, пипер, розмарин и мащерка. Бе направил прорези в месото и бе втъкнал в тях петнайсет скилитки чесън. Сега това нещо се печеше, гарнирано с корени за супа и ароматът от фурната изпълваше тесния апартамент.
Алиша седеше от едната страна на сгъваемата маса, Тамара и Джим Пар от другата, а Ян, след като направи салата от цвекло, аругула и козе сирене, се възкачи на кухненския плот. Мики тъкмо бъркаше соса в тенджера с вряща подсолена вода. Без всякакво притеснение Ян бе обяснил, че е бивш алкохолик и наркоман, поради което не може да пие, но всички останали отпиваха евтино розе в тежки стъклени чаши.
Говореха за сърф, Алиша каза, че се е занимавала с това цял ден на „Оушън бийч“.
— Не замръзна ли? — попита Тамара.
— О, никога не бива да се ходи без неопренов костюм. Не е като сърфирането в Хавай или дори тук по̀ на юг. Ако си без неопрен, не можеш да изкараш и пет минути.
— Ами акулите? — попита Мики.
Алиша обаче поклати глава.
— Тук няма. Нагоре в Болинас, може би, но не и тук.
— Прочути последни слова — вметна Ян. — Казвам й, че сърфира около тюленовите скали. Знаете ли защо се наричат така? Именно. А знаете ли коя е любимата храна на големите бели акули? Това имах предвид.
Алиша обаче отново само поклати глава.
— Дори не съм зървала акула там, Ян.
— Повечето изядени хора също не са ги виждали, освен отвътре.
— Е, не възнамерявам да бъда изядена. Освен това, човек трябва да поема рискове от време на време, ако иска да прави онова, което му е по сърце. — Тя внезапно се обърна с лице към сътрапезниците си. Не съм ли права, господин Пар?
Поласкан, че го включват, Пар едва не се задави с виното си и кашляйки закима нагоре-надолу с глава, смеейки се на самия себе си.
— На който не му стиска, да не влиза в гората — заяви той. — Това е моето мото и съумях да остарея живеейки според него.
— Вие не сте стар, господин Пар.
— Моля те — Джим.
— Добре, Джим. Който не е стар, благодарение на живот, изпълнен с рискове. — После Алиша отново се извърна към брат си. — Видя ли? — И накрая към останалите. — Ян не е съгласен също така да спя навън в колата си. Било прекалено опасно.