— А за какво би разпитвал?
Пар остави вилицата си.
— Просто за онова, за което всички тук говорихме. Дали някой не е вземал пари. Може би някой, който е искал да вземе мястото му. Вижте. Доминик от край време си вършеше работата по своя си начин. Докато той е там, нещата ще продължат по старому. Сега обаче има повече пари и организацията е по-голяма, прав ли съм? Той трябва да участва във вземането на повече решения, но всъщност не изпитва интерес. Иска да бъде на улицата, защото е такъв.
Мики поклати глава.
— Добра теория, Джим, но нека не забравяме, че Доминик не беше точно Свети Франциск Асизки, дал обет за бедност. Само официалната му заплата на тази работа е била шестстотин и петдесет хиляди на година. — Той вдигна ръка срещу очакваните възражения на масата. — Не, че не си ги е заработвал, но също така е бил и основната притегателна сила повечето от тези пари да потекат натам.
— А това лошо ли е? — попита Алиша.
— В никакъв случай. Но да не забравяме, че който го е убил, е заклал кокошката, снасяща златни яйца, година след година. Алиша, Джим говори за сервиране на храна и разтоварване на гвоздеи, но колко често Доминик е организирал и набиране на средства? Почти всеки ден, така ли е? Най-малко четири пъти в седмицата?
— Най-малко — трябваше да признае тя.
Мики сви рамене.
— Казвам само, че не виждам никакъв знак той да е спъвал работата. Всъщност, колкото повече говорим за това, толкова по-склонен съм да се връщам към казаното от Ал Картър — Доминик е имал среща с някого, когото е познавал, за да види с какво може да му помогне. Типично за него, нали? Дискретен, отива да се видят насаме. Въпреки че срещата може да е била насрочена само като повод да го накарат да остане сам, той поне не е знаел.
— Може би не е зле отново да поговориш с Ал Картър, Мики — каза Алиша.
Мики кимна.
— Мина ми такава мисъл.
Почти петнайсет минути Хънт седя и размишлява в колата си. После се обади на Джина Роейк. Тя го посъветва да напусне местопрестъплението и да се обади анонимно в полицията, за да съобщи какво е видял. Нямало да е лошо даже да си преправи гласа. Не ти трябва, каза му тя, да имаш нещо общо с откриването на тялото на Нанси Нешек, ако това наистина бе тя, в което той не се съмняваше.
И двамата знаеха обаче, че ако постъпи по този начин, той рискува да загуби разрешителното си. Още повече, че просто не можеше да си се представи в подобна роля. Така че, двайсетина минути по-късно, Хънт се обади на Джул, върна се при колата си, паркирана до тротоара и зачака.
Първата полицейска кола, която пристигна, бе чернобяла патрулка на полицейското управление на Сан Франциско. Хънт си даде сметка, че ситуацията в този момент можеше да се окаже опасна, тъй като в най-добрия случай присъствието му тук бе необяснимо. Особено при положение, че престъплението бе убийство, а местопрестъплението — заключено и тъмно имение в един от най-скъпите квартали на града.
Въпреки това нищо друго не можеше да се направи, освен да посрещне нещата открито, така че той присветна с фенерчето си на патрулката, изскочи от „Купъра“ в светлината на прожекторите на другата кола и протегна напред ръка с картата си в нея.
— Аз съм частен детектив Уайът Хънт — съобщи. — Аз се обадих на инспектор Джул.
Единият от полицаите — на табелката с името му върху джоба пишеше Соренсън, — посочи с палец към къщата.
— Там вътре има тяло?
— Да.
— Откъде знаете?
— Видях го през прозореца. — Не му се щеше да навлиза в подробности през кой точно прозорец е гледал и най-вече какво е правил там. Можеше и да не го попитат.
— Сигурен ли сте?
— Напълно, да.
— Добре. — Полицаят отвори задната врата на тяхната кола. — Моля седнете тук, ние се връщаме веднага.
Прозвуча като покана, но Хънт знаеше, че задните врати на патрулните коли не се отварят отвътре и има решетка, която пречи да се проникне в предната част. Той бе задържан по възможно най-любезния начин.
Соренсън каза:
— Да вървим, Лу — и те поеха заедно към вече тъмната предна площадка. Соренсън натисна бравата, позвъни и извика „Полиция“ няколко пъти, но отговор не последва. През това време неговият партньор светеше с фенерчето си през прозорците от двете страни на входната врата. След кратък разговор те се върнаха при патрулката и отвориха вратата.
— Навсякъде е заключено.
— Зная.
— И отзад също ли?
— Точно така.