Тя отвори уста да отговори, но не изрече нищо, отново я затвори и кимна два пъти, после още веднъж и накрая изчезна обратно в лабиринта. След още миг се появи друга жена с вид на старица. Снежнобялата й коса бе разчорлена и очевидно и тя бе плакала, обаче заговори с ясен и делови маниер.
— Аз съм Адел Уотръс — представи се жената. — За Нанси ли става дума? С какво мога да ви помогна?
— Аз работя по разследването на смъртта на господин Комо — започна той, — а сега и по тази на госпожа Нешек. На Нанси. Тя се е обадила в нашия офис в нощта, в която е починала. Надявах се да поговоря с вас за онова, което може би ви е казала, ако има такова и да видя дали то няма да хвърли светлина върху нейната кончина.
Тя кимна уморено, повдигна капака на тезгяха и му направи знак да влезе в офиса. Поведе го през първата врата, после минаха през втора. Щом се настаниха и вратата зад тях се затвори, жената вдигна длани към устата си и духна няколко пъти в тях, за да се съвземе.
— Кога научихте за това? — започна Мики.
Тя въздъхна.
— Тази сутрин. Телефонът почна да звъни към шест и половина. Една от нашите жени в службата на улица „Джаксън“ чула по новините. След това… — Тя разтвори длани. — Всички. — И внезапно, като закъсняла реакция, тя сякаш го погледна под друг ъгъл. — Казахте, че разследвате смъртта на Доминик Комо ли?
— Да.
— И мислите, че смъртта на Нанси е свързана?
— Не знаем. Знаем само, че Нанси се е обадила на горещата линия в нашия офис, след като в понеделник бе обявена наградата и е казала, че има въпрос, важен въпрос. И предлага да й се обадим на следващия ден или в работата й, или вкъщи. Казала съвсем определено, че ще се намира на едно от тези две места, но не беше на нито едното.
— Не. Във вторник тя изобщо не дойде тук. — Направи пауза. — Но това не бе никак необичайно. Искам да кажа, че често я викаха на някое от другите места и се налагаше да стои там, докато… — Гласът й заглъхна, тя поклати глава, видимо поразена и объркана.
Мики й даде минута отдих.
— Бяхте ли двете тук, когато бе обявена наградата по повод смъртта на господин Комо?
— А кога точно бе това?
— Около четири часа следобед.
— Ами, в такъв случай — жената съсредоточено се замисли, — сигурна съм, че бяхме тук, да, и двете. Но нямам спомен да съм го чула тук. Определено не сме говорили за това.
Макар че Хънт и Мики малко или много бяха очаквали това, не им ставаше по-лесно да го приемат. Той сви раздразнено устни.
— Възможно ли е Нанси да е говорила по този въпрос с някой друг тук? Оставала ли е по-докъсно, например?
Госпожа Уотръс отново се замисли. И отново поклати отрицателно глава.
— В понеделник си тръгна точно в пет или малко по-късно. Аз стоях до шест и нещо.
Хващайки се за сламка, Мики попита:
— Това също ли беше нещо обичайно, да си тръгва около пет?
— Не. Не винаги. Само когато се провеждаше набиране на средства или друго подобно събитие. Тук работата никога не свършва и ние често оставаме до късно.
— Така. — Мики не смееше да се надява, но като че ли видя някаква възможност. — В такъв случай, имаше ли насрочено някакво събитие за понеделник вечер?
Тя отново почна да поклаща глава, но внезапно спря.
— Ами, да… Искам да кажа, о Господи, дори не си и помислих за това.
— За кое, госпожо Уотръс?
— Имаха среща на ОВ в сградата на общината.
— ОВ?
— Нали знаете, Обществото на възможностите. О, и като стана дума, видяхте ли това нещо във вестника сутринта — колоната „Градска мълва“? Сигурно за това са щели да си говорят, за публикуването на доклада.
— Кои са те? Освен Нанси, искам да кажа.
— Ами, предполагам всички или повечето получатели на фондове. Ние, „Мишън Стрийт“, „Сънсет“, „Деланси“ и всички останали. — Адел Уотръс неочаквано се ядоса и тупна по бюрото си. — Хората не разбират. По-трудно е, отколкото изглежда. Трябва да има музика и танци, за да накараш хората да дойдат и да ти дадат пари за тези проекти. А като четеш днешните вестници излиза, че парите на фондациите само се пръскат по забави, консултанти по връзки с обществеността и други маловажни неща, обаче, за да направиш пари, трябва преди това да похарчиш, особено в днешно време и в тази област. Господин Търнър е наясно с това. Няма друг начин да се направи.
— Вярвам Ви — отбеляза Мики, запазвайки спокоен тон. — Споменаването на Лен Търнър в този по-различен контекст изведнъж го постави нащрек. — Значи сте напълно сигурна, че Нанси е възнамерявала да посети срещата?