— Защо не видиш, дали не можеш да ги повикаш и петимата тук по-късно днес, а даже и самите Глория и Уил — да кажем към два-два и половина, — а после да ми се обадиш на мобилния да кажеш какво е станало?
Тамара плесна с длан неговата.
— Ще бъде изпълнено, капитане. О, получихме също така още едно сравнително интелигентно звучащо обаждане за наградата, от Затварящата дама най-накрая, казва се Линда Колорес. Прибирала се вкъщи от работа — продавачка в мебелния магазин на „Честнът“, — и чула мъж и жена да се карат на една от улиците близо до Двореца. Мисли, че е било миналия вторник вечер, но не е съвсем сигурна.
— Чула ли е нещо от това, което са си казали?
— Не съм я питала. Не ми се искаше да ти изземвам функциите. Но й взех координатите, ако искаш да отидеш да говориш с нея, макар че тя е на работа цял следобед от един. А мога и да я поканя да дойде тук след един-два часа и аз да поговоря с нея.
Застанал пред бюрото й, Хънт поклати възхитено глава.
— Някой казвал ли ти е наскоро, че си фантастична?
Тамара се изчерви, сведе поглед за миг, после отново вдигна очи.
— Благодаря. Хубаво е отново да си на работа. Не бях сигурна, дали все още ще мога да я върша. Както и каквото и да било, всъщност.
— Мен това не ме тревожеше. Дори не ми е минавало през ума. — Той се приближи и се подпря с длани на бюрото й. — Ти можеш да направиш всичко, което си наумиш, Там. Нали знаеш това?
Тя нямаше сили да срещне погледа му.
— Преди го знаех. Но после някак си внуших, че се лъжа.
Той стоеше и гледаше надолу към нея, но тя не бе в състояние да вдигне очи.
— Хей.
Хънт се пресегна, хвана я за брадичката и нежно я повдигна. Тя го погледна и се усмихна накриво.
— Разбираш ме — каза.
Той поклати глава.
— Не си се лъгала, Тамара. Наистина беше възхитителна. Все още си, знаеш ли? — продължаваше да държи брадичката й в очакване и задържаше погледа й. — Знаеш ли?
Наи-накрая нещо в нея се пречупи и тя кимна.
— Зная.
Хънт си дръпна ръката и се изправи.
— Разбрахме се значи. Веднъж завинаги.
Отново плеснаха длани.
— Да, сър. Веднъж завинаги.
— Искаш ли да говориш с тази Линда Колорес?
— Бих могла.
— Добре — каза Хънт. — Давай тогава.
Зелената зала на Военния мемориал на Сан Франциско, с големината почти на футболно игрище, се намираше на втория етаж на достолепната мраморна сграда до Операта на Ван Нес Авеню. Подът и колоните в огромното помещение бяха от мрамор. Таванът бе поне шест метра висок, а характерните цветове — зелено като в газова камера, обрамчено със златно. По земетръсна оценка сградата бе предназначена за 1300 човека, но лесно би могла да побере и много повече. За погребението на Комо бяха осигурени служители при двете врати, за да отпращат скърбящите, които са в повече и така да предотвратят препълването на залата.
Хънт пристигна достатъчно рано, за да влезе без никакви проблеми. Огледа се и видя огромна снимка на Доминик Комо, окачена на стената зад подиума. Малко преди това той бе минал покрай една от дългите маси, отрупана с брошури на младежкия проект „Сънсет“, специалните поделения на Батальона, както и дарителски картички за наградния фонд. Големият подвижен екран до предната стена подсказваше, че службата ще включва също и прожекция на филм или снимки.
Хънт започваше да се чуди какво изобщо бе очаквал от идването си тук. Мястото не само бе неудобно, дори невъзможно, за провеждане и на най-повърхностни разпити, но той все още не познаваше по физиономия и повечето играчи. Единствените, с които реално се бе срещал във връзка с Доминик Комо, бяха жена му Елън и Лен Търнър.
Сега Елън бе обградена от тълпа доброжелатели и скърбящи — някои навярно членове на семейството, но също така и множество мъже, жени и тинейджъри, предимно афро-американци, за които Хънт предполагаше, че бяха сътрудници на Комо, негови приятели работници и други, които са се възползвали от благотворителната му дейност в продължение на повече от четири десетилетия.