Полицейският паркинг за конфискувани коли служеше и за сервиз на градския транспорт, така че имаше вид на ремонтна работилница. Застанала на колене, с фенерче в ръка, Русо гледаше как криминалистите проучват релсата, по която се плъзгаше предната седалка до шофьора. Техничката, сложила хирургически ръкавици, мърдаше нещо напред-назад, докато то не се освободи. Жената се изправи, изпъна гръб и протегна към тях един презерватив в опаковка.
— Еврика — каза Русо. — Приближаваме се вече.
— О, да. — Джул демонстрира фалшив ентусиазъм. — Това ще преобърне делото.
— Само почакайте.
Тя сложи презерватива в найлонов плик, отвори задната врата на лимузината, почака колегата й да стори същото от другата страна и двамата повдигнаха задната седалка. Русо насочи фенерчето си надолу и то освети нещо като разноцветен парцал, смачкан на топка и пъхнат там.
— Какво е това? — попита Джул.
Техничката внимателно почна да го вади с пинсета измежду пружините. Най-накрая го измъкна и го задържа за единия край, така че то се разви, разкривайки, че е копринен шал за глава в червено, жълто и оранжево. Но не се разгъна целият, няколко гънки останаха слепени една за друга.
Инспекторите почакаха и гледаха, докато техничката извади един от своите стандартни инструменти — ултравиолетова лампа, — от комплекта си и освети шала. Едно характерно петно се прояви с флуоресциращ блясък.
Тя направи физиономия и го отдалечи на една ръка от лицето си.
— Сперма — заяви кратко.
20.
Джим Пар излезе навън, но видя какво е времето и тутакси се върна обратно, да си облече дебелата куртка. По тази причина, за по-малко от минута той изпусна първия трамвай за центъра. Тъкмо завиваше зад ъгъла към спирката, когато го видя да потегля и тогава се възползва от възможността да изрече някои от по-рядко употребяваните си псувни.
Взе следващия, но той го откара до най-гъстата тълпа, отправила се в последната минута към сградата на Военния мемориал. Застана насред упадъка на обществото в дъното на стълбите и в този момент се разнесе слухът, че Зелената зала се е напълнила и никой повече няма да бъде допуснат. В следващите двайсет минути онези, които предпочетоха да останат, в това число и Пар, успяха само да се придвижат по-нагоре по стълбището и се озоваха притиснати в коридор, водещ към вратата, зад която щеше да се проведе службата.
Блъскан напред-назад, Пар се озова близо до асансьора и тъкмо се канеше да признае, че денят е пълен провал, когато видя своя стар познат, поел службата след него, Ал Картър. Той се приближаваше, пробивайки си път с рамене сред масата от хора, обгърнал с ръка, за да я предпази, потъналата в сълзи и най-вероятно уплашена, Алиша Торп.
— Ал! — провикна се. — Алиша!
Картър вдигна пръст в знак, че го е познал.
Пар инстинктивно натисна копчето на асансьора. Вратата се отвори, той влезе и задържа вратата отворена, докато няколко от станалите излишни опечалени се струпаха вътре, преди Картър и Алиша също да успеят да се вмъкнат.
— Надолу ли?
— Където и да е — отговори Картър, все още прегърнал с ръка Алиша.
Очевидно разтърсена, с премрежен поглед, Алиша кимна едва и отпусна глава на гърдите на Картър. Вратите се затвориха и асансьорът тръгна надолу.
Щом стигнаха партера, Картър се задържа, колкото да обмени няколко любезни реплики с Пар. После се обърна към Алиша:
— Сигурна ли си, че си добре?
— Иска ми се да убия Елън — отговори тя, — но иначе…
— Имаш ли как да се прибереш у дома? — попита Картър.
— Няма проблем — каза тя. — Дойдох с колата.
Пар си прочисти гърлото.
— Има ли някаква вероятност да си в моята посока? Да ми спестиш още едно трамвайно приключение?
— Разбира се — отговори тя. — Дадено.
Картър се бе обадил на пазача на вратата, от която бяха излезли и бе спокоен, че ще го пуснат обратно. Затова можеше да си позволи няколко мига на любезност с Джим и Алиша. Очевидно бе обаче, че му се искаше да се върне. След няколко последни окуражителни думи към Алиша, той ги остави във фоайето и изчезна обратно в асансьора.