Тя се изчерви.
— Ти си мил, Джим. Това, което каза, беше много мило.
— Аз съм един мил стар пръдльо, така е. Но главното е, че Мики е на твоя страна. Всички ние сме.
Тя въздъхна дълбоко.
— Не мога да ти опиша какво облекчение е това за мен, Джим. Особено след онова, което Елън… което тя направи там. Не мога да си позволя и Мики да си мисли, че съм го направила. Не съм го направила. Наистина не съм. Нали ще му го кажеш? Тогава той ще трябва да повярва и на двама ни, нали? И да застане между мен и полицията. Разбираш, нали?
— Разбира се, скъпа. Дори и слепец може да го види.
— Ами, добре тогава. — Тя си пое отново дъх, взе ръката на Пар и я целуна. — Сега да те откараме вкъщи.
Преустрои се в лентата за движение, измина няколко пресечки по улица „Калифорния“, зави наляво и се отправи на запад.
— Знаеш ли, ако нямаш нищо против — каза след малко Пар, — не ни е на път, но ако може да ме оставиш на „Сътър“.
— Защо?
— Мислех си да поговоря с няколко човека, да видя кой е там, дали някой не знае нещо.
— Мики каза, че излиза да говори с Ал Картър.
Пар се почеса по страната.
— Мики ще е при Ал, а Ал е на погребението. Значи няма да се пречкам на никого, поне за известно време.
— А какво ще търсиш?
— Не зная точно, но ще го разбера, ако го видя или чуя. Някой винаги знае нещо, дори и да не си дава сметка. Пък и какво друго да правя? Искам да кажа, ако нямаш нищо против да ме закараш.
— Няма проблем. Нали работата ми е да съм шофьор. За мен ще е удоволствие да те откарам.
— Даже и ти — каза след малко той.
Тя го стрелна с поглед.
— Какво даже и аз?
— Ти си возила Доминик онзи вторник сутринта, нали?
Тя кимна.
— Колко време? Четири часа? Пет?
— Нещо такова. Защо?
— Ако помислиш достатъчно задълбочено, обзалагам се, че ще си спомниш нещо, което е казал и което да ти подскаже с кого е имал среща същата нощ. Особено, ако сте били близки, както казваш. Говорихте ли за нещо важно онази сутрин? Нещо необичайно?
Ръцете й отново стиснаха здраво кормилото, погледът й бе вперен напред, челото й се набърчи от усилие или тревога.
— Не — каза накрая. — Не, не мисля. Поне не нещо, което да си спомням.
Линда Колорес, известна досега като Затварящата дама, се опита да се настани удобно на единствения дървен стол, поставен от Тамара срещу рецепцията във външния офис. Но май не сполучи.
— Добре ли сте? — попита Тамара.
Госпожица Колорес, може би двайсет и двегодишна, бе слаба и стилно облечена жена. Тя отправи бърза извинителна усмивка, после вдигна ръка към слепоочието си.
— Извинете. Главата ми…
Тамара вече бе отворила чекмеджето на бюрото си.
— Имам малко „Ибупрофен“, ако…
Но госпожица Колорес махна с ръка.
— Не. Зная от какво е. От храната.
— Да не сте яли нещо, което не ви понася?
— Не. Не в този смисъл. Не трябваше да казвам от храната. По-скоро от липсата й. — Тя погледна бързешком часовника си. — Наистина ли е толкова? Единайсет и петнайсет?
Тамара погледна своя часовник, после ъгъла на компютъра, увери се, че е така и кимна.
— Единайсет и петнайсет — потвърди тя.
Госпожица Колорес преглътна.
— Много съм глупава. Ставам в седем, тичам осем километра, уговарям си среща с вас, преди да отида и да работя цял ден и забравям само едно дребно нещо. Всъщност две. Първото е, че имам хипогликемия. Ако не ям, главата ми експлодира, както и други неща. Второто е, че така и не се сещам да сложа храна в устата си.
Тамара я погледна с известно подозрение.
— Сигурна ли сте, че не сте разговаряли с шефа ми или с брат ми? Не, шегувам се. Но и двамата непрекъснато ми натякват: яж, яж, яж. — Тя млъкна за секунда. — Може би не е зле да излезем и да хапнем някъде. Бихте ли желали?
— Мисля, че се налага. Съжалявам.
Тамара избута стола си назад и се изправи.
— Никакви извинения повече, става ли? Отиваме да хапнем и там си говорим за онова, което сте чули онази нощ. Така добре ли е?
— Да, добре е — отговори госпожица Колорес. — Благодаря.
По една случайност офисът на Хънт се намираше близо до улица „Белдън“, само на една пресечка разстояние. Мики често казваше, че „Белдън“, представляваща една къса пресечка, дори да бе единствената улица в града, пак щеше да е достатъчна да определи Сан Франциско по-високо от средното ниво като ресторантска дестинация. После изреждаше ресторантите по нея като конферансие в цирк: „Бриндизи“, „Кусина ди маре“, „Вода“, „Таверна“, „В 44“, „Плюф“, „Кафе тирамису“, „Кафе Бастий“ и „Самс грил“.