Ръководейки се донякъде от цените, макар че нито едно от местата нямаше да застраши дори бюджета на Тамара, тя убеди Линда, че „Бриндизи“ е онова, което им трябваше. Петнайсет минути по-късно, през които водиха лек разговор, предимно за храната и за братята си (Линда имаше двама по-големи от нея), сервитьорът поднесе на Тамара ригатони с агнешко рагу и артишок, а на Линда сандвич със сьомга на скара с хлебче чабата, майонеза с раци, салата и пържени картофи.
— И така — започна Тамара, след като лапна няколко хапки, — какво се случи онзи вторник вечерта?
— Ами, там е работата — каза Линда и млъкна за момент. — Чувствам се наистина ужасно, че не направих нещо повече, искам да кажа, когато това се случи. Обаче, зная, лошо звучи да кажа, че не съм искала да се намесвам, но тогава това ми изглеждаше като караница и аз исках единствено да се махна. После в магазина разправяха, че са намерили тялото точно на онова място, до което бях. После пък, в началото, дори не бях сигурна дали е било във вторник. Искам да кажа, изобщо не ми беше хрумнало, че може да е свързано с убийството на господин Комо, докато не чух за наградата — зная, че звучи малко тъпо…
— Не се безпокойте за това.
— И все пак. Помислих си просто — ами, ако се окаже важно. Нали разбирате?
— Всичко е наред, Линда. Точно затова определиха наградата. За да накарат хората да се замислят над неща, които иначе нямаше да им направят впечатление. Сега обаче сте по-сигурна, че е било вторник, нали?
— Не. Напълно съм сигурна. — Тя допря салфетка до устните си. — Имам един малък бележник-календар — зная, че звучи доста педантично, но добре дошли в Линдаленд, както казва брат ми. Както и да е, използвам го за нещо като кратък дневник за всичко, което правя през деня — колко съм тичала, колко часа съм работила, къде съм яла, с кого съм излизала, филми, книги. Сигурно е някаква болест и аз определено страдам от нея. — Тя сви рамене. — Във всеки случай, проверих и видях, че е бил ден за плащане на заплати. Тогава двете с Черил — тя е моя приятелка от работата, — решихме да идем, да почакаме за места в бар „А-16“ и да хапнем там. Което, разбира се, ни отне около три часа.
— За обяда?
— Е, час и половина чакане — абсолютно си струва, между другото, — и после горе-долу толкова за обяда. Искам да кажа обаче, че си тръгнах вероятно към десет — десет и петнайсет, казах довиждане на Черил, но — помните ли, беше много топло цялата седмица? — така се бях натъпкала, че реших да се поразходя, да ми послегне храната и се отправих надолу към Двореца на изящните изкуства, който обожавам през нощта.
— Продължавайте.
— Стигнах до лагуната, разхождах се бавно, наслаждавах се на нощта и слязох на паркинга до Експлораториума, когато чух гласове на мъж и жена. Спрях се. Не, че се опитвах да подслушвам. Просто малко по-нататък пътеката извиваше и те можеше да се окажат точно зад завоя.
— Не ги ли видяхте?
— Не. Но дори и да бях, беше прекалено тъмно и нямаше да ги позная. Така или иначе обаче, очевидно имаха скандал, схванах само от тона им, но докато стоях там жената каза: „Проклет да си!“ и чух нещо като шамар. После тя започна да вика: „О Боже, съжалявам, много съжалявам, не исках.“
Видимо вглъбена в разказа си, Линда Колорес духна няколко косъма, паднали пред лицето й, после ги отметна от челото си.
— Тогава си помислих — продължи тя, — че трябва да се махна оттам, но краката ми сякаш бяха заковани за земята. Стоях като истукан, страхувайки се, че ако помръдна, ще вдигна шум. В смисъл, наистина не исках да съм там, но… — И тя отново сви рамене и въздъхна.
— Значи тя го е ударила?
Линда кимна.
— После изведнъж настана тишина, след което той проговори с абсолютно равен глас. „Виж“ — каза, — „Съжалявам, но всичко свърши. Нищо не мога да направя.“ А тя: „Можеш. Можеш, ако все още ме обичаш.“ Той: „Не ме ли чуваш какво ти говоря? Точно там е проблемът. Не те обичам повече.“ Тогава я чух да казва: „Не, не, не, не може да бъде.“ Последва някакъв противен звук като… не зная като какво точно. Искам да кажа, тя сякаш изпъшка от напрежение или нещо такова и после се чу тъп звук — дори и тогава си помислих, че може някой да е бил ударен с нещо. Зная, че може би е трябвало да ида и да погледна. Зная, че звучи много лошо, но тогава вече бях изплашена. Наистина много се уплаших. Изведнъж самата аз се почувствах зле, почна да ми се вие свят и да ми се повръща, обърнах се и взех да се отдалечавам колкото можех по-бързо и безшумно. Струва ми се, че тогава наистина трябваше да направя нещо. Да се обадя на полицията или да повикам някого. Но в новините нищо не се появи за това, не и преди петък, когато откриха тялото, а дори и тогава не го свързах тутакси. Макар, че предполагам е трябвало, нали?