— Сега сте тук — отбеляза Тамара, — а много други хора не биха дошли. Така че аз не бих се обвинявала прекалено.
— Не ми е приятно да си мисля, че съм такава страхливка — призна Линда, — или че сега идвам само заради наградата.
— Не си мисля така — успокои я Тамара, — а само аз чух това.
21.
Мики добросъвестно остана, колкото беше нужно в Убежището и разговаря с всяка от останалите пет жени, работещи там, за да разбере дали някоя от тях в понеделник следобяд, когато бе оповестена наградата, не беше виждала или чувала нещо от Нанси Нешек, което би могло да подскаже какъв е бил въпроса й към клуба „Хънт“. Но те не бяха особено полезни; всичките бяха потресени и облени в сълзи.
Минаваше обяд, когато той най-сетне привърши и напусна административния офис. От фоайето на болницата звънна на Хънт по мобилния телефон и му остави съобщение, питайки се какъв бе смисълът по дяволите да имаш мобилен телефон, ако не го носиш със себе си и не го държиш включен. Хънт трябваше да е на погребението на Комо. Там щеше да е и почти целият актьорски състав, на който се търсеше алиби за понеделник вечер. Затова бе двойно по-дразнещо, че Мики току-що бе научил за срещата на „Обществото на възможностите“ в онази нощ. Предполагаше се — всъщност, почти сигурно бе, — че Нанси Нешек е била там заедно с много други директори на благотворителни организации, заместници и разбира се дори Лен Търнър.
А Хънт в момента по всяка вероятност бе със същите хора и не разполагаше точно с тази решаваща информация. После обаче, като се качи в колата си, Мики се сети, че ако Хънт говори дори само с един от тях, бездруго веднага ще разбере за срещата им.
И все пак, той предпочиташе да е добрият вестоносец, особено когато, според него, ставаше дума за нещо важно и тъкмо той го бе открил. Затова се обади още веднъж, този път в офиса, за да съобщи поне на Тамара, но и тя не вдигна. Сега пък какво, почуди се.
За един кратък момент почувства, че стомахът му се е свил. Къде беше сестра му? Дали двамата с Хънт не се бяха предоверили като я върнаха на работа, мислейки си, че и тя това иска, не бяха я натоварили с прекалено голяма отговорност? Да не би пък — но той не смееше да се надява, — по собствено желание да е излязла и да е отишла някъде да хапне? В края на краищата, бе време за обяд.
Все още с телефон в ръката, без някаква конкретна цел, той набра номера на Джим, чу четири сигнала свободно, после се включи телефонният секретар.
— Стига, мамка му — извика на глас и без да остави съобщение, метна телефона на седалката до себе си.
Знаеше на кого иска да се обади сега. Но какво всъщност щеше да каже на Алиша, освен, че много му е харесала компанията й предната вечер и иска да я види отново? Фактически, искаше да я вижда през цялото време. Онова, което предната вечер тя бе нарекла бъбривката в нея, бе поразило Мики като невероятно затрогващо и отразяващо собствените му чувства. Сам се изненада колко одухотворена му се бе сторила. На него и бездруго не му трябваше нищо повече, за да я почувства по-привлекателна, но ето че то се яви — непредвиден и искрен поглед към душата под обвивката.
И тя също се оказа красива.
И все пак, той трябваше да почака. Тя скърбеше за Доминик Комо. Всъщност, като се замисли сега, Алиша най-вероятно също бе на погребението.
Направо чудесно, помисли си Мики. Ето го — изтупан отгоре до долу и няма къде да отиде. В бъдеще трябваше да положи усилие да му се дават повече и по-ясни задачи от Хънт, преди да напусне офиса за деня, който сега се изправяше дълъг и празен пред него.
Завъртя ключа, включи двигателя и потегли. Когато стигна до „Потреро“, трафикът бе задръстен и бавен по посока юг от лявата му страна, но от дясната, ако побързаше, щеше да намери пролука, затова настъпи по-здраво газта.
Мисълта му мина само за миг, преди да обърне обратно към града. Можеше да стане и другояче, тъй като и без това нямаше наум конкретна посока.