— Да. — Усмивката на Картър не достигна до очите му. — Това би било впечатляващо далечно предположение. Значи, по презумпция, аз би трябвало да съм имал по-голям достъп до манивелата, от повечето останали. Това прави ли ме заподозрян?
— Не съм чул такова нещо от полицията. Не мисля, че вече имат заподозрян.
— А-а, забравих. Вече нямаме заподозрени. Само хора с мотив. Смяната на думите ми носи малко успокоение. — Картър проточи устни, после ги сви. Лицевите му мускули се раздвижиха по начин, който подсказваше, че се опитва да се усмихне, но този път устните му не можаха да изобразят това. — В такъв случай, позволете ми да ви попитам следното, господин Хънт. Измежду потенциалните заподозряни — хората, които са имали достъп до лимузината, манивелата и прочие, — има ли други чернокожи, лежали в миналото в затвора?
— Аз поне не се сещам за такива.
— Схващате ли защо това би представлявало притеснение за мен? И то повече от обичайното?
— Естествено. Не ме разбирайте погрешно, но има ли вероятност някой да стигне до извода, че сте имали определен мотив?
Очите на Картър се свиха почти до цепки, после той отново ги отвори широко и широкото му изразително лице бе завладяно от спокойствие.
— На тази работа съм от осем години. Бивш затворник съм. Всички демографски изследвания предсказват, че аз не бих могъл да имам постоянна работа, да не говорим за образование, но аз ги имам. И всичко, благодарение на Доминик — един щедър и властен мъж.
— Обаче това си е имало своята цена — подхвърли Хънт.
— Ако той искаше да пътува, няма значение къде, по кое време, колко ще трябва да го чакаш, каквото и да прави — или го возиш и приемаш всичко, или той си намира някой друг, който ще го прави. Това бе неофициално, разбираше се интуитивно. И беше абсолютно неподлежащо на обсъждане.
— Значи, на практика вие сте били на повикване през цялото време? И то — въпреки, че е имал и други шофьори?
Това предизвика безрадостна усмивка.
— Пак казвам, не искам никого да обидя. Доминик беше велик човек. Привилегия бе да работиш за него. Но от въдворените, по-младите, без криминални досиета, момичетата… нямаше много от тях, които наистина да го возят, освен до работните ни терени. Определено не го возеха на откритите мероприятия, на нощни срещи с партньори и избиратели и с други…
— Жени?
Както усмивката, така и жестът на Картър бяха двусмислени.
— Във всеки случай — каза той, — връзката му с другите шофьори бе като симбиоза. Доминик получаваше добра, представителна и евтина услуга, а после я връщаше с помощта на други хора от града. Искате билети за „Джайънтс“? За „Уориърс“? За „Найнърс“? Искате да ви анулират някоя глоба за паркиране? Или по-скоро, обвинение за притежаване на наркотици? Или пък снизхождението на надзорника ви?
— Но вие не сте били от тези. Нали не сте молили за нищо такова?
— Не. Аз съм доживотен. Само че сега, когато него вече го няма… — И той разпери ръце.
— Значи сега се притеснявате, че някой може да помисли това за мотив? Понеже сте искали да се махнете?
— Може би — крайно неразумно, — да съм споменал това пред няколко човека. И дори не съм сигурен, дали го искам. Какво друго бих могъл да правя? И сега какво ще правя? Но пък, дали понякога не съм се чувствал като в капан? Да. Би ли могъл Доминик да е подочул нещо такова и да ме е уволнил? Навярно. Той не понасяше нелоялността, дори и намек за такава. Може даже да ме е уволнил във вторник.
Хънт кимна.
— Виж, ако говорим за мотиви, този бих го нарекъл доста слаб. Дори ако някой може да го докаже.
— Съгласен съм. Обаче алибитата ми за двете нощи са много неубедителни. Живея сам и си бях сам вкъщи и двете нощи. Съчетанието на досието ми, расата, мотива, липсата на алиби и факта, че с изключение на убиеца, аз съм бил последният човек, който го е видял, полицията…
— Схващам накъде клоните.
— Ами, не, не съм сигурен, че схващате, понеже още не съм го казал.
Хънт почака.
— Исках да стоя, колкото се може по-настрани от всичко това. С награда или без награда, аз зная как обикновено подхожда към работата си полицията. И се боя — вижте, това вече ми се е случвало преди, — боя се, че те може да видят в мен пътя на най-малкото съпротивление. Това е единствената причина, поради която реших да разговарям с вас.
— Вие знаете нещо.
— Да. И го споменавам с огромно нежелание, заради всичко онова, което ви наговорих сега. Исках да ме разберете. Ако не хванат никой друг, има голяма вероятност да почукат на моята врата. — Той си пое дъх и го задържа, отново здраво стиснал устни. — В онази сутрин той уволни Алиша Торп.