22.
— Да, в момента сме пред дома й и се надяваме да поговорим с нея — каза Джул. — Имаш ли някаква представа къде би могла да бъде?
Хънт се намираше в колата си и говореше по мобилния телефон, който като по някакво чудо разполагаше с ясен сигнал два етажа по-долу в паркинга на Градската зала. След като приключи с Ал Картър, той почти тичешком премина под все по-засилващото се ръмене, влезе в колата си и набра номера на Джул.
— Съжалявам. Зная къде беше преди един час и това бе тук. Но Елън Комо накара да я изритат.
— Имаше ли право да направи това?
— Партито си беше нейно, Девин. Можеше да прави каквото си поиска. Не беше особено приятно. — Той помълча. — Е, какво научихте?
Джул му скицира последните брънки от веригата, която очевидно почваше да се затяга около Алиша Торп.
— Поне — заключи Джул, — ако това е нейният шал…
— Защо мислиш, че е нейният?
— Тя е единствената жена-шофьор. Шалът е в лимузината. Ало? Както и да е, поне ни дава повод да я питаме. Да не говорим, че Ал Картър потвърждава версията на Елън, че Доминик я е уволнил. Ти вярваш ли му?
— Да.
— В същия ден? Правилно ли разбрах?
— Във вторник сутринта.
— В такъв случай, Картър промени ли историята си относно човека, с когото Комо е трябвало да се срещне?
— Не. Не знае. Доминик казал, че има среща със стар приятел и не пояснил нищо повече. Всъщност, би могло и да не е Алиша. Но Картър мисли, че е била тя. А кога ще разберете за спермата? Дали е на Комо.
— А на кого да е?
— Не зная, Дев. Може би на някой друг мъж, който е бил в лимузината и някоя с шал му е правила свирка. Къде точно в лимузината го намерихте впрочем? Шала?
— Под задната седалка. Защо?
— Просто се опитвам да си представя сценария при който Доминик се мести на задната седалка.
— Точно там сядат хората в лимузините, Уайът.
— Да, най-вече там, зная. Само че не мисля, че Доминик го е правил. Прочетох го някъде. Или пък съм го видял на снимка. Може и двете. Той се е гордеел, че е обикновен човек и сядал на предната седалка. Сигурен съм.
— И какво трябва да означава това?
— Не зная. Може би нищо. Е, след колко време?
— Какво след колко време?
— Докато разберете, дали спермата е негова?
— ДНК-то ли? Горе-долу както при ДНК-то от манивелата. Грубо казано четири дни, може и шест, умножи го по фазата на луната и го раздели на, не зная, да кажем на четиринайсет. Можем само да гадаем. Но след като мине днешният ден, може и да не ни трябва до делото. Ще видим.
— Мислиш, че сте близо до арест ли?
— Ще видим.
— Би било чудесно, ако можеше да кажеш нещо по-различно от „Ще видим“.
— Да, чудесно би било, зная.
— Е, дръж ме в течение.
— Ще видим. — Тонът на Джул бе подчертано ироничен. — Хей, това може да е тя. Трябва да бягам. — И той прекъсна връзката.
Алиша паркира до бордюра пред къщата, в чийто сутерен бе наетата от нея стая и поседя неподвижно, вперила поглед право напред, без да изключва двигателя, стиснала здраво волана. Фаровете на колата й светеха, а чистачките ритмично се движеха наляво-надясно.
— Какво прави? — попита Джул.
— Не зная. Чака да свърши любимата й песен? Медитира?
Джул й даде цяла минута, преди търпението му да се изчерпи. Той слезе от колата, прекоси улицата, отиде до нея и почука на страничното стъкло на шофьора.
Алиша стреснато пусна волана и обърна глава към Джул, който бе надянал професионалното си изражение и държеше картата си отворена срещу прозореца.
След един кратък момент на объркване, тя сложи едната си ръка на вратата и стъклото се плъзна надолу.
— Да?
— Госпожице Торп. Инспектор Джул, може би ме помните. Чудех се, дали не можем да ви зададем само още няколко въпроса?
Раменете й сякаш омекнаха и тя наведе глава, после отново я вдигна. Успя да изобрази полуусмивка и каза:
— Разбира се — грабна си чантата, вдигна прозореца и отвори вратата.
През това време Русо се бе присъединила към Джул и тримата поеха през градинката по алеята, която водеше към входа на стаята й от задната страна. Вятърът не бе толкова силен, колкото в центъра, но ръменето се беше превърнало в истински дъжд, който падаше отвесно върху тях.