Джул попита:
— Все още ли бяхте приятели в деня, когато той бе убит?
— Да, разбира се.
Русо:
— Да сте имали някакви проблеми в работата?
— Не.
— Никакви?
Алиша се поизправи в стола си.
— За какво е всичко това?
Русо се приведе напред, но не отговори на въпроса й. Вместо това каза:
— Тази сутрин сте била на погребението на господин Комо.
— Не задълго.
— Разбрахме, че госпожа Комо ви е помолила да си тръгнете.
Горчив смях.
— Ако така искате да го опишете.
Джул попита:
— А вие как ще го опишете?
— Вие бяхте ли там?
— Не, мадам.
— Ами, аз бих го описала така, че тя накара да ме изхвърлят.
— И защо би искала да постъпи така? — попита Русо.
— Защото е една луда жена — заяви Алиша. — Мисли си, че съм имала нещо с Доминик, което смятам, че обсъдихме достатъчно, не е ли така?
— Знаехте ли — каза Джул, — че тя е настояла господин Комо да ви уволни?
— Това не би ме учудило. Нищо, което прави тя, не би ме учудило.
— Но господин Комо не ви е казвал това, така ли?
— Кое?
— Че жена му е искала той да ви уволни.
— Не. Кога?
— Когато и да е. Никога ли не сте говорили за това?
— Не. Никога.
Сара Русо, хванала ръцете си в скута, вдигна глава.
— И той всъщност не ви е уволнявал?
— Не, не е.
— Онзи последен вторник е бил просто обикновен ден в офиса за вас — отбеляза Джул. — Това ли казвате?
— Точно това казвам. Господ е свидетел, че достатъчно съм го премисляла, в усилията си да си спомня някакъв намек от негова страна, докато сме били на пътя, за срещата му същата нощ. Но си беше просто един обикновен ден.
— Вторник имате предвид?
— Именно. Онзи последен вторник.
— Но на следващия ден не сте отишли на работа? — попита Русо.
— Не, отидох. Но като видях, че Доминик го няма, се прибрах вкъщи.
— А на следващия ден?
— Какво за него?
— Тогава отидохте ли?
Алиша помълча.
— Не.
— Защо не?
Този път тя се поколеба за по-дълъг момент.
— Ами, Доминик го нямаше, значи за мен нямаше да има работа.
Подушила следа, Русо попита:
— Откъде знаехте, че го няма?
— Какво имате предвид?
— Имам предвид — това е директен въпрос — откъде знаехте, че Доминик го няма?
— Не зная. Не си спомням. Трябва да съм се обадила.
— Трябва да сте се обадила? И защо ще се обаждате? Повечето дни ли се обаждате сутрин да проверите, дали той е на работа, преди вие да отидете?
— Не. Понякога. Но в онези дни така трябва да съм постъпила. Или пък съм чула, че отсъства. — Очите на Алиша искряха от вълнение и неочаквано тя го изрази с думи. — И докато сме на тази тема, чуйте — каза тя. — Седя тук и ви позволявам да ми задавате всички тези въпроси, но не мислите ли — забравете инсинуациите за мен и Доминик, — не мислите ли, че е малко съмнително, дето жена му дори не е подала сигнал за изчезването му, докато не е минал цял ден? Това не е ли малко трудно да се обясни? Това изобщо ли не ви притеснява? Плюс фактът, че госпожа Комо е ревнива, независимо дали съм й дала повод или не. А аз не съм. Тя е тази, която си мисли, че Доминик я е мамил и ако си го е мислила, може да е поискала да го убие заради това. Тук няма ли повече логика, отколкото да се души около мен?
Джул повдигна вежди към партньорката си. Не бе дошъл тук, за да каже на Алиша всичко или каквото и да било от това, което знаеха или допускаха: че Елън Комо реално не е имала достъп до предполагаемото оръжие на убийството, че не разполагаха с информация тя някога да е карала или дори да се е качвала в лимузината на съпруга си и следователно не би могла да остави там вероятно уличаващия шал, че и двамата, Елън и Ал Картър, явно независимо един от друг, недвусмислено бяха заявили, че действително Доминик бе уволнил Алиша същата онази сутрин. Въпреки поведението на Елън и непотвърденото й алиби, тя фактически не бе основната заподозряна. Макар, разбира се, да не я бяха отписали напълно.
Джул обаче само каза:
— Оценяваме, че споделихте виждането си, но както вече казахме, разследването не е приключило. Просто се мъчим да съберем информация.