Но както се оказа, той зави надясно, стигна „Осемнайсета“ улица, което му припомни крехкото и вкусно козешко месо, което бе купил предишния ден в „Би райт маркет“, също на „Осемнайсета“. Затова зави наляво по нея с намерението да набави провизии за вкъщи — каквото му хареса, а все нещо щеше, — за следващите няколко дни. Възнамеряваше да продължава да готви у дома, докато Тамара показваше признаци за възстановяване на апетита.
Когато стигна до „Мишън“ светофарът грееше в яркозелено, така че нямаше причина да забавя ход. Мислеше си за едни специални свински филета, каквито трябваше да има в „Би райт“, а после може би щеше да отскочи до любимото си заведение за бурито, само на няколко пресечки вдясно по „Мишън“.
Според доклада, изготвен по-късно за катастрофата, той дори не бе зърнал волвото от 2009 година, носещо се с приблизително петдесет километра в час. Колата профуча на червено и се заби странично в неговата откъм пасажерската страна.
Първоначалният удар отмести неговия автомобил точно на единайсет метра встрани, където инерцията му бе спряна от един десетгодишен шеви събърбън, паркиран до брояча при западния тротоар на „Мишън“. Вторият удар, вече от страната на Мики, точно зад седалката му, огъна странично неговия камаро, смачка главата му в страничното стъкло, причини му мозъчно сътресение, счупи лявата му ръка, както и три ребра и го потопи в безсъзнание. Мобилният телефон, който преди няколко минути бе захвърлил на седалката до себе си и който съдържаше всичката информация за контактите му, се изстреля като топче от флипер и се блъсна в нещо достатъчно твърдо, че да строши екрана му и да го направи напълно безполезен.
Паркираният събърбън прескочи тротоара и уби бездомника Джон Доу, когото всички наричаха Франки и който през последните седемнайсет месеца неизменно стоеше и просеше точно на това кръстовище. Шофьорката на волвото, която караше със закопчан колан и чиято въздушна възглавница се изду идеално, напълно според фабричните показатели, бе малко натъртена, но като цяло остана невредима.
Хънт излезе от собствения си кабинет в дъното и се подпря с бедро на бюрото на Тамара. Тя работеше по една таблица на компютъра си и продължи още една секунда да потраква на клавиатурата, преди да обърне лице към него.
— Да?
— От половин час, докато карах, се борих с тази мисъл и трябва да ти задам един въпрос.
Тя отговори незабавно:
— Почти на трийсет. Но повечето хора биха ми дали около двайсет и пет.
Хънт наклони глава с престорено разочарование.
— Кога ще узная?
Тамара си придаде непреклонен вид.
— Един ден просто ще се случи. Трябва да почакаш. — Тя се засмя. — Добре, какъв е истинският въпрос?
— Истинският въпрос е Мик. Колко са сериозни намеренията му към тази жена Торп?
Тамара се облегна назад.
— Алиша, Уайът. Казва се Алиша.
— Зная името й, Там. Малко ме притеснява това, че и двамата го използвате и сте си на малки имена. Не ми се иска да ставате прекалено близки с нея.
— Вече го каза тази сутрин.
— И тогава го мислех. И забелязах, че ви подразни, Мики може би повече. А това бе преди да говоря с Ал Картър и да чуя последните новини от Девин. С тази мисъл се борех. Дали изобщо да ви казвам какво са ми споделили — те двамата на вас двамата.
— Разбира се, че ще ни кажеш. Трябва да знаем с какво си имаме работа.
— Вярно е, но не ми се ще да ме отблъснете, понеже не си затварям очите за възможните заподозрени.
— А не ги ли затваряш?
— Не, доколкото ми е известно, Там. Кажи ми за кого ги затварям?
Тя докосна ръката му.
— Не е нужно да се ядосваш.
— Знаеш ли, боя се, че не мога иначе. Преди шест месеца, спомняш си, имахме малък проблем с…
— Не е същото.
— Не е ли? Служител на клуба „Хънт“ се оказва свързан със заподозрян в убийство, който пък се оказва…
— Крейг никога не е бил заподозрян.
— Вярно, не е. Обаче и двамата знаем какъв беше Крейг, нали? Истински убиец, но твърде умен, за да допусне да го заподозрат. И измами всички. Дори мен.