Тамара се приведе към бюрото.
— Искаш ли да й се обадя и да уговоря среща? Може би, ако това е единственото нещо, което се очаква от нея, ще си спомни.
— Може би — каза Хънт. — Но не бих се обзаложил.
Лен Търнър седеше на кожения фотьойл в другия си просторен кабинет, където осъществяваше юридическата си практика, на петнайсетия етаж на №1 на улица „Калифорния“. Пушеше кубинска пура и пиеше коняк „Хенеси“ от кристална чаша.
Не му харесваше бурната отрицателна публичност около парите на ОВ, но той бе устоявал и на по-лошо. Простата истина бе, както щеше да обясни на Джеф Елиът веднага, щом успееше да си уреди интервю с журналиста, че понякога не могат да се видят осезаеми резултати от определени проекти, защото парите просто не стигаха, точка. И както във всеки друг бизнес, трябва да се правят реклами, маркетинг, да се провеждат шоута, за да се възбуди ентусиазъм за каузата, да се наемат консултанти и специалисти по връзки с обществеността, да се плащат прилични заплати на служителите, за да разполагаш с квалифицирани хора. И това не бе само в нестопанския свят; така бе и в целия голям свят.
Най-големият проблем с колоната „Градска мълва“ беше, че тя създаваше впечатлението, че понеже специфичните цели на програмата ОВ не са били постигнати, Търнър е пренасочил фондовете. А това, по неговото искрено мнение, не бе така. Простичкият факт бе, че тези 4.7 милиона долара от частни фондации — напълно оскъдни, — които поддържаха ОВ през последните няколко години трябваше да са двойно или дори тройно повече, ако искаха да посрещнат реалните нужди на реалните хора, които живееха в бедните райони на града.
Причината бе, че нищо не се вършеше безплатно в Сан Франциско. Самата среда изискваше да плащаш, ако искаш да играеш и така бе през цялата дълга кариера на Търнър.
Ако искаш да преустроиш някой коптор на „Мишън“ и да го превърнеш в пазарен или дори само използваем имот, първо трябва да го купиш от сиромаха собственик, който не го е ремонтирал, дори боядисвал, от 1962 година. Този собственик, разбира се, осчетоводяваше значително намаление на печалбата си, заради финансовата загуба от „дарението“, което правеше на благотворителната ти организация. После ти трябват планове, след тях преработени планове, одобрени от градоустройствения отдел и всеки път се плащат сериозни такси. Често, ако не и винаги, се налагат промени в регулацията от Надзорния съвет, който проявяваше изключителна чувствителност дори и към най-далечните и изопачени възражения срещу проекта, направени от една или друга заинтересована страна.
Едно общежитие за рехабилитация на наркозависими, например, понеже се ползваше съвместно със съда, се смяташе за обществена сграда и като такава бе обект на строго прилагане на Акта за американските инвалиди и нерядко се налагаше изграждане на вътрешни асансьори, достъп за инвалидни колички и специални паркоместа за инвалиди. Естествено, сега вече всички сгради в Сан Франциско трябваше да бъдат земетръсно укрепени. Азбестът трябваше да се отстрани.
Всяка стъпка от този процес ги изцеждаше — все на някого да се плати, дали финансово или политически, а най-често и двете.
А нищо от това дори не се включваше, когато започнеше същинската веселба по сключването на договора за действителната работа. По една общественополезна дейност, например, най-добре беше договорът да се сключи с контрагент, който има в състава на работниците си една-две жени, няколко гея, и политически съобразена смесица от бели, афроамериканци, испаноговорящи и азиатци. О, и няколко ветерана, по възможност ранявани или сакати.
Но голямата работа около фондонабирането в Сан Франциско бе в това, че самата идея някой да положи усилия за изграждане на по-хубави жилища и по-добър живот за бедните, дори когато се използваха рехабилитирани наркозависими за тази благородна мисия, успяваше да отприщи щедростта на филантропията. Няма значение, че къщите често оставаха непостроени, курсовете по изкуства и центровете за дневни грижи без попълнен персонал, театрите не показваха нито една постановка, заради разните караници, ежби и други проблеми. Въпреки това, парите продължаваха да идват, за да подкрепят усилията. А тяхната сума се равняваше горе-долу на онази, която отиваше за реклама, популяризиране и промоции.
Разбира се, Търнър нямаше да изпада в такива подробности с Джеф Елиът. Достатъчно щеше да е да му обясни цената и ползата от това програмата изобщо да се поддържа в ход. Главните спонсори на фондацията до един разбираха играта и вероятно щяха да продължат да дават със същото темпо, както досега. Затова той всъщност не беше особено загрижен за частта, свързана с ОВ в колоната „Градска мълва“.