Но от друга страна, онова, което засягаше Америкорпс, особено последното небрежно подмятане на Елиът, че благотворителната игра може да се окаже смъртоносна, пораждаше незабавна и сериозна грижа. Преди всичко, макар финансирането да бе спряно само за година, това бяха федерални пари, които, веднъж оттеглени, можеха и никога повече да не се върнат. Калифорнийските политици притежаваха голямо влияние във Вашингтон, Търнър знаеше това. Калифорния щеше да си вземе своя дял от парите, а на Сан Франциско винаги щеше да се пада голям залък от тях. Но това не означаваше, че организациите на Търнър ще видят и петак. Имаше десет други, които само чакаха да го видят, че пуска кръв, за да го захапят. И още, макар всички обвинения за злоупотреба да бяха насочени към Комо, Търнър знаеше, че ако федералните почнеха да душат около „Сънсет“ за пренасочени фондове, нямаше да е трудно да стигнат и до неговото съучастничество и още по-зле — до откровените му мошеничества.
Търнър бе предупреждавал Комо за прекалената му щедрост към повечето градски политически деятели, но човекът си бе природна стихия и си правеше, каквото му хрумне. А сега всички тези пари бяха отишли, без нищо, което да се покаже насреща. Реалните разходи — назначаването на шофьори, момчета за всичко, плащането на преподавателския състав с парите на Америкорпс — всички можеха да се обяснят със счетоводни грешки. Когато се върши работа от неспециалисти, се случват такива неща.
По-големият проблем бе, че самият Търнър не бе проявил достатъчно предпазливост. Юридическите хонорари, които бе получил от Комо — както и от всички останали изпълнители на Америкорпс, които той представляваше, — си бяха чисти рушвети за това, че помага на тези благотворителни организации да получат федералното финансиране. Тук петдесет хиляди на година от „Мишън“, там сто хиляди от Убежището, половин милион за четири години от „Сънсет“.
Търнър си даваше сметка, че бе позволил на алчността си да вземе връх над здравия разум — дори не знаеше защо, тъй като нямаше нужда от тези пари. Но те си стояха там и чакаха да ги вземе и би било смешно да не го направи. А след първите няколко години, той просто бе почнал да си вярва, че правителството никога няма и да потърси къде са отишли парите, камо ли да прави финансови ревизии.
Но бе грешал.
И сега отчетите бяха налице, готови за одиторите, ако дойдат на проверка и търсят измами. Ако разполагаше с време, навярно би могъл да изчисти тези сметки. Комо и Нешек вече ги нямаше, за да свидетелстват срещу него и той би могъл да припише излишните разходи и лошото счетоводство на техните организации. За щастие Търнър бе сигурен също, че може да държи под контрол Джейми като предложи „Сънсет“ на него и да остави „Мишън“ на жена му. Навярно все още имаше възможност всичко да се окаже за добро.
Обаче с този приятел Хънт, дето си навира носа…
Очевидно Хънт бе разширил правомощията, дадени му от Търнър само да препредава обажданията за наградата на полицията и, което бе по-важно, да го държи информиран относно напредването на разследването. Сега на Търнър му се струваше, че Хънт активно разследва не само убийството на Комо, но и това на Нешек. А никой — със сигурност не и консорциума по наградата, — не го бе наел за това.
Търнър се замисли дали просто да не го уволни и да наеме някой по-послушен за работата. Но като поразсъди, реши да следва старата мъдрост: дръж приятелите си близо, но враговете си още по-близо. Май по някаква причина участието на Хънт щеше да се окаже за добро. Докато формално работеше за него, Търнър поне щеше да може да го държи под око, а вероятно и под някакъв контрол относно какво смята да прави.
При тази мисъл най-накрая Търнър почувства как възелът в стомаха му се поразхлаби. Той отпи голяма глътка от коняка си, дръпна силно от пурата и издуха ароматния дим в красиво обзаведения си кабинет.
Щеше да се обади на господин Хънт, да му припомни първоначалното им споразумение, както и границите, до които се простираше неговото участие. Да махне тази последна маймунка от гърба си.
24.
Заради всички причини, които бе изтъкнал на Уайът Хънт, Ал Картър с абсолютна сигурност знаеше едно — трябваше да остане колкото се може по-незабележим за полицията. Той бе черен, осъждан и последният човек, видял Комо жив. Ако питаха него, само дотук имаше една наказателна точка, втора и трета и нямаше да мине дълго, преди да отпадне напълно. Наказателни точки четири и пет, като че ли имаше нужда и от тях, бяха лесният му достъп до манивелата и липсата на алиби за нощите и на двете убийства. Всъщност, той искрено се удивляваше, че двамата инспектори все още не го бяха закопчали и отвели на разпит.