— Храна. Все храна.
— Не все, но често. Предполагам, че няма да ти навреди.
— Сигурно няма — въздъхна тя. — И не, не съм яла.
— Цял ден?
— Малко овесена каша, когато станах.
Той посочи към града, проснат под тях.
— Нагледа ли се вече на тази гледка?
— Май да.
Побутна я леко по рамото, приятелски и по братски, и каза:
— Да вървим.
— Е, колко?
— Какво колко?
— Колко килограма си свалила?
— Не зная точно. Четири-пет може би.
— Според мен, повече. А ти се теглиш всеки ден, Там, така че знаеш съвсем точно или поне приблизително. Недей да продаваш на краставичар краставици. Колко?
— Добре де. — Тя го погледна в очите през масата. — Да кажем осем килограма.
— Осем килограма за шест месеца?
— Може би девет.
— Това е прекалено много. Особено като се има предвид, че си почнала от идеално тегло.
— Явно не е било достатъчно идеално. — Направи опит да се усмихне, но не успя. — Просто вече нямам апетит, Мик. Мъча се, но не усещам никакъв вкус.
— Кнедлите тук ще ти вземат ума.
Тя отново сви рамене.
— Може. Ще видим. Не, че се въздържам да ям. Просто не мисля за това.
— А би трябвало. — Мики сръбна от чашата с много горещ чай. — Не ми харесва да те виждам толкова отслабнала, Там. Напомняш ми за мама.
Тамара спря чашата наполовина до устата си.
— Не съм като мама. Тя беше наркоманка. Взе свръхдоза.
— Да, но преди това и тя не се хранеше добре. И сега, като те гледам, малко ми приличаш на нея. И всичко ми се връща кристално ясно. И ме плаши.
— Мики, аз няма да умра.
— Напротив. Но бих предпочел да не е скоро. Иначе за какво беше всичко?
— Кое всичко за какво е било?
— Имам предвид, нали знаеш, това, че Уайът ни спаси. Че Джим промени целия си живот, за да ни отгледа.
Тя размърда чашата си върху масата.
— Понякога си мисля, че не е станало с някаква цел. Просто така се е случило. Ето ни сега всички и какво? Джим навярно ще умре съвсем скоро. Уайът е изхвърлен от бизнеса. Всичко стига до задънена улица.
Мики остави своята чаша.
— Толкова ли важен беше за теб Крейг? Отиде си и ти вече няма за какво да живееш?
Тя поклати глава.
— Не е само заради това, че си отиде. Вече даже ми се струва, че не е и заради самия него. По-скоро е идеята, че живях с тази — тази илюзия, през цялото време, мислех си, че вървя нанякъде, че той и аз вървим нанякъде и че всичко това има значение. — Тя се приведе напред. — Искам да кажа, Мик, всичко имаше значение. Беше свързано. Говоря за света.
— А сега не е ли?
— Нещо не мога да разбера как отново да свържа живота си с всичко останало.
— И мислиш, че ще го разбереш като си седиш в кулата?
— Не зная къде ще го открия.
— Значи си се отказала да търсиш? Отстрани така изглежда.
— Е, не е така.
— Не е ли?
В очите й проблесна гняв.
— Не! — После добави по-меко: — Наистина се опитвам да не се изгубя напълно, Мики. Не мисля, че можеш действително да си представиш какво е да ти издърпат чергата изпод краката, както стана с мен.
— Напротив — възрази Мики. — Мога. Издърпаха ни я и на двамата по едно време. И онова беше много по-зле, отколкото да изгубиш гаджето си. Доста добре си го спомням.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че си твърде млада да се предаваш. Тук навън, в реалния свят има хора, които ги е грижа за теб — аз например, и Джим, и дори Уайът, — а може би ни дължиш и ти на свои ред малко грижа.
— Мен ме е грижа за всички вас, момчета.
— Така ли? И как да разберем? Напускаш работата си при Уайът, струпваш ми всичките си ангажименти там, бягаш от Джим…
— Не съм…
— Напротив, Там. Напротив. И всички ние се почувствахме зле заради теб и още се чувстваме така. — Той протегна ръка през масата и докосна нейната. — Но сега вече трябва да се върнеш при нас. Поне да започнеш да се връщаш. Спомняш ли си, много отдавна, преди още Джим да ни вземе, се заклехме, че винаги ще се обаждаме един на друг, ако поемем по грешен път? Помниш ли?
— Да, добре. Разбира се.
— Е, сега брат ти се обажда. Трябва незабавно да се измъкнеш и да поемеш по друг път. Най-малкото Джим ще има нужда от теб през следващите няколко седмици. Аз ще имам нужда от теб, заради него. Може би дори ще се окаже, че Уайът има нужда от теб.
— Уайът никога повече няма да има нужда от мен. И никога не е имал. А особено сега, направо ми е бесен.