— Да, обаче — прекъсна го брат му, — проблемът бе, че тогава не трябваше да забравяш, че всички ние си приличаме.
— Проблемът е — каза Картър, — че и сега не съм забравил. И няма начин отново да мина през всичко това.
— И така, какво…? — Раи млъкна и почна отново. — Защо имаш нужда да говориш с нас? Как можем да ти помогнем?
— Не съм сигурен, че можете, но…
Той спря да говори, когато Пени се появи обратно в сепарето с поръчките им. След като сервира, тя попита:
— Какво казва рибата, когато се блъсне в стена?
Всички вдигнаха очи към нея.
— Кажи ни ти, скъпа — каза Мо.
— Мамка му! — и кискайки се самодоволно, тя отново се върна до бара.
Ал Картър не можа да се сдържи. Абсурдността на нелепата смешка, докато животът му тънеше в такъв ад, го накара да се разхили.
— Мамка му — повтори той, клатейки глава. — Тази жена сигурно е чела пощата ми. — Внезапно хилежът премина в истински смях. Прекомерен смях. Най-накрая, бършейки очи, Картър се обърна към роднините си от другата страна на масата.
— Съжалявам. Не зная какво ме прихвана.
— Аз също — заяви брат му.
Раи докосна ръката на съпруга си.
— Човекът сигурно е под стрес. — После се обърна към Картър със съчувствен поглед. — Трябва повече да излизаш, скъпи. — Тя си взе малко салата. — Е, кажи как да ти помогнем? Дето не си сигурен, дали можем.
— От какво зависи, Ал? — попита Мо.
— Най-напред ще зависи от това, дали вие двамата сте прекарали вторника от миналата седмица и последния понеделник сами и заедно.
Мо тъкмо поднасяше вилицата си с макарони и сирене към устата, но ръката му спря по средата.
— И двата или поне единия?
— И поне единия става.
— Понеделник какво беше? — попита Раи. — Преди два дни?
— Точно така.
Тя вече бъркаше в чантата си, откъдето извади малък календар, нанизан на спирала. Прехвърли страниците, спря, отметна още една и отново се върна на предната.
— Миналият вторник не. Бях с литературната си група. Продължихме до полунощ. — Тя отгърна страницата. — В понеделник нямах нищо.
— Понеже в понеделник има „Понеделнишка футболна нощ“ — обясни Мо. — „Рейдърс“ и „Балтимор“. Да не би да си пропуснал този мач, Ал?
— В интерес на истината, гледах го, братко Мо. Сам вкъщи. — Той натърти. — Значи вие двамата сте го гледали заедно и то сами? Сигурни ли сте?
— Каквито сме си романтични глупаци — потвърди Раи. — И сега какво?
Картър си отдъхна облекчено. Той сякаш за пръв път забеляза хамбургера си. Взе го и отхапа огромна хапка, отпи малко от млечния шейк, подъвка още и преглътна.
— Добре — каза накрая, — сега става малко по-сложно.
— Тук сме — отбеляза Мо.
— Зная. — Картър направи пауза. — Ето каква ми е грижата. Става въпрос все за тези алибита. Миналият път, когато ме закопчаха, спомняте си, че си гледах работата съвсем сам и си спях у дома — по дяволите, колко необичайно може да е това в два сутринта? Така и им казах. Обаче, както добре знаем, те предпочетоха да не ми повярват. Как може да съм си вкъщи и да спя, като в същото време обирам онзи проклет магазин? Виждате ли? Така алибито, въпреки, че беше истинско, в крайна сметка ме закопа.
Мо остави вилицата си.
— Добре. И какво?
— Такова, че този път не ми се ще да им кажа, че съм бил сам вкъщи.
— Казал ли си им го вече? — попита Раи.
— Да.
— Ами тогава…
— Ами не. Няма да стане така.
— Какво искаш да кажеш? — попита Мо.
— Искам да кажа, че имам нужда от нещо друго. Нещо по-силно.
— Значи си мислиш, че можеш да промениш показанията си? — Мо бе смръщил вежди. — Не ми се вижда добра идея. Щом разберат, че си излъгал, ще ти наскачат.
— Правилно — съгласи се Картър. — Затова и няма да ходя при тях и няма да им казвам нищо. Всичко ще си остане по старому. Освен, ако те не дойдат при мен.
Физиономията на Мо изразяваше искрено объркване.
— И какво ще стане тогава?
— Тогава ще им кажа, че съм излъгал.
Двамата съпрузи си размениха погледи.