— Хей, Джим. Прибрах се.
Когато той не отговори, тя направи няколко крачки. Вратата на неговата стая беше открехната. Отвори я и погледна вътре. Леглото му бе оправено и него го нямаше. Е, сигурно е навън с приятелите си, помисли си Тамара. За него важното бе да се прибере навреме за вечеря, което бе около 7:00. Затова тя не се замисли особено над отсъствието му.
Пусна пощата на мястото й върху етажерката в хола, обърна се и си окачи палтото в гардероба до входната врата. Отправи се към кухнята да види дали в хладилника няма нещо за пиене, мина покрай телефона, видя, че цифрата „1“ просветва и натисна бутона да чуе съобщението.
— Здрасти. Аз съм Алиша Торп и се опитвам да открия Мики. Мики, мобилният ти не отговаря. Май не е включен или нещо такова, затова опитвам на другия номер, който ми даде. Можеш ли да ми се обадиш веднага, щом чуеш това? Или пък Джим и Тамара, може би вие ще успеете да се свържете с него и да му предадете да ми се обади. Наистина трябва да го видя по най-бърз начин. Днес полицията отново дойде и… ами, ще разкажа всичко на Мики, когато ми звънне. Моят номер е 345–1337. Ще съм до него през целия ден. Обадих се в работата и казах, че съм болна, така че наистина по всяко време. Но колкото по-скоро, толкова по-добре. Благодаря. Надявам се скоро да говоря с вас.
Лицето на Тамара бе загрижено и изпълнено с нерешителност. Тя постоя до телефона и натисна бутона да прослуша съобщението отново. Това не беше обикновено обаждане. Очевидно Алиша разбираше, че положението й се е променило. Гласът й бе наситен не просто с напрежение, но се долавяше и нотка на отчаяние.
Измъчвайки се, заради последните недвусмислени указания на шефа си, Тамара остана до телефона още около минута. После продължи към кухнята, отвори хладилника, намери малко портокалов сок и си наля една чаша. Взе я със себе си, върна се в хола и се пльосна на един от тапицираните столове до задните прозорци. Отпи голяма глътка и постави чашата на малката масичка до стола. После се приведе напред, подпря лакти на коленете си и сплете пръсти.
Понечи да се изправи, но обзета от нерешителност, отново се отпусна назад. Вторият и опит беше по-успешен — успя да стане и да иде до телефона. Отне и още една минута, докато пусне за трети път съобщението. Най-накрая хвана слушалката и набра номера.
— Алиша, аз съм Тамара… Получих съобщението ти, оставено на телефона в апартамента… Трябва да ти кажа, че господин Хънт не одобрява да разговаряме с теб, нито аз, нито Мики… Зная… Мисля, че съм съгласна с теб, но работата е там, че той е шефът… би трябвало обаче да знаеш поне, че днес Мики пострада при катастрофа… не, добре е, така поне мислят, надявам се. Тази нощ ще го задържат за наблюдение…
Тамара имаше намерение отново да отиде на посещение на Мики с дядо си, когато се прибере в апартамента, но в 8:30, цели два часа и половина по-късно, той още не си бе дошъл. Вече поизнервена, тя почна да се притеснява. Опита да се свърже с Мики по телефона в болницата, но Общинската болница на Сан Франциско не подсигуряваше на отделните пациенти телефони в стаите им. Фактически обаждането следобяд в клуба „Хънт“, уведомяващо ги за състоянието на Мики, не бе дошло директно от него, а от една сестра от спешното отделение, която се бе обадила за своя сметка като услуга към брат й.
При първия си опит, тя натисна диеза, според инструкциите, но линията прекъсна. При втория, набра седем различни цифри в рамките на пет минути. При всеки нов избор следваше дълга пауза преди да се предложи следващият. (Между другото, болницата бе избрала приятна и отпускаща мелодия на Еминем, докато траеше изчакването.) Когато най-накрая се свърза с човешко същество в стаята на медицинските сестри на етажа на Мики, тутакси позна по високомерния и безразличен бюрократичен тон на жената, че още няколко минути ще трябва да се пробва.
— Съжалявам — каза сестрата. — Не носим съобщения. Можете да дойдете и да посетите пациента и лично да си предадете съобщението до десет часа.
— А ако съобщението е, че няма да мога да дойда да го посетя?
— В такъв случай, трябва да натиснете диеза, да влезете в менюто, там има опция за съобщения.
— Вече го опитах, не работи. Отне ми около половин час да се свържа с вас. — Това бе преувеличено, разбира се, но тя така го чувстваше. — Не сте ли близо до стаята му? Мики Дейд. Номер триста двайсет и седем. Не може ли просто да отидете и да му предадете, че сестра му няма да успее да дойде тази нощ, но ще го вземе сутринта?