— Съжалявам. Не мога да оставя сестринската стая без човек.
— Вижте. — Опита се да звучи разумно. — Не сте ли само на около седем-осем метра от стаята му? Не може ли просто да пресечете…?
— Съжалявам, но не ми е позволено да напускам сестринската стая. Можете просто да натиснете диеза и да оставите съобщение. Сигурна съм, че той ще го получи.
— Вече го натиснах и връзката прекъсна.
— Това не е много вероятно. Ако почакате, аз ще ви прехвърля.
С голяма неохота Тамара каза:
— Добре. Можем да опитаме. Благодаря ви.
Прищракване, после злокобна тишина притисна ухото й за около пет секунди и Тамара чу жизнерадостен тритонален звънлив звук, последван от безплътен металически глас: „Ако искате да се обадите, моля, затворете и…“
— По дяволите! — Тя затръшна слушалката върху телефона. Ругаейки в скоропоговорка, отиде до кухнята, превъртя очи, върна се до телефона, вдигна го на около трийсет сантиметра и отново го затръшна. После се обърна и се взря във вратата на апартамента.
— И като стана дума — изрече на глас към нищото, — мамка му, Джим, къде си?
26.
Действието на успокоителните бе почнало да отслабва, но когато Мики отвори очи, за момент си помисли, че халюцинира.
— Алиша? Какво правиш тук? Не трябва ли да си на работа?
— Сестра ти ми каза какво се е случило. — Тя седеше на един стол до леглото му. Той хвърли око на часовника зад нея — 8:45. — Наистина имаш вид на смазан.
— Това не би ме изненадало.
— Как си?
— Казват, че ще оживея. Но тя направо ме закопа. Шофьорката, имам предвид. — Той затвори за кратко очи и отново ги отвори. Да-м, Алиша все още беше там. — Не беше нужно да идваш тук — каза й. — Радвам се, че го направи, но…
— Трябваше да те видя — каза му тя.
— Е, дошла си на точното място. Няма изгледи да поема нанякъде скоро.
— Трябва да говоря с теб. Можем ли?
Той изостави лекомисления тон.
— Разбира се. Защо да не можем?
— Защото шефът ти е казал да не говориш с мен?
Мики се опита да поклати глава, но болката не му позволи.
— Не ми го каза точно така. Каза само, че това би било тъпо.
— Защо? И той ли казва, че аз съм убила Доминик?
— Казва само, че ще има едно наум. Обаче е убеден, че ченгетата така си мислят. Затова аз и Там също трябва да си имаме едно наум.
— Мики. — Тя се пресегна и положи длан върху неговата. — Кълна ти се. Нямам нищо общо с това. Нито пък с Нанси Нешек. Честна дума.
— Добре.
— Моля те, кажи ми, че ми вярваш.
Мики си пое дъх. Тук бе разковничето, наистина. Нямаше нужда съзнателно да си припомня многобройните разговори с Тамара малко преди да стане гадже с онова момче, което предаде нея, Уайът Хънт и всеки друг, когото познаваше. Тези разговори за Мик вече бяха станали част от неговата ДНК. Дори той бе смятал Крейг за добро момче, навярно бъдещ зет и чудесен избор при това.
А ето, че сега самият Мики се намираше в аналогична ситуация с жена, към която изпитваше — нямаше друга дума за това — опасно привличане. И въпреки всичко, въпреки натрупания опит и онова, което знаеше, той мислеше да постъпи по същия начин като сестра си.
И не само мислеше.
Едва ли не без съзнателно да го иска, той установи, че й отговаря.
— Вярвам ти. Ти не си убила никого.
При тези думи очите й се напълниха със сълзи, тя сведе глава и я отпусна отстрани на леглото. Раменете й се повдигнаха и сведоха няколко пъти, преди отново да вдигне поглед към него.
— Ще мога ли някога да ти се отблагодаря?
— Не се безпокой за това. Големият въпрос е какво ще правиш сега?
— Не зная. Нямам никаква представа. Затова и дойдох тук. Да те питам. Мисля, че ще ме арестуват. Не мога да допусна да ме арестуват, Мики. Наистина не мога.
— Наистина ли мислиш, че са толкова близо до това?
Тя кимна.
— Не зная какво още им трябва, но ме питаха, дали имам някакви планове да пътувам извън района скоро. Ако питаш мен, мисля, че съм главната им заподозряна. — Тя приближи стола си до леглото и продължи почти шепнешком: — Днес не отидох на работа. Не исках да знаят къде могат да ме намерят.