— Мислиш, че биха те арестували там? В „Мортънс“?
— Защо не? Тъкмо там ме разпитаха първия път.
Мики се поколеба, следвайки неумолимата логика на вероятната истина.
— Значи си се изнесла и от стаята си? — попита той.
Тя не се изненада от въпроса.
— Събрах си някои неща веднага, щом те си тръгнаха и ги метнах в колата.
— И къде ще отидеш като си тръгнеш оттук?
— Мики. — Тя се поколеба. — Нямам къде да отида. Брат ми е единственото семейство, което имам, затова зная, че ще ме потърсят при него. Стоях на плажа, докато Тамара не се обади. И най-накрая реших, че трябва да дойда тук. За да те помоля да ми помогнеш.
Въпреки нежеланието си, Мики го напуши смях, от което гръдният му кош се надигна, но рязко спря, прободен от ребрата. Той трепна и ги натисна с дясната си ръка.
— Мики?
— Добре съм, добре съм. — Издиша накъсано. — Просто се разсмях на смешката ти, че мога да ти помогна. Особено в настоящото си състояние.
— Но аз зная, че можеш.
Той затвори очи и помисли малко. Тя искаше той да й помогне, молеше го да го направи. Алиша не беше онази, за която я мислеха и може би той бе последната й надежда. Отвори очи и срещна втренчения й поглед.
— Виж, Алиша — започна. — Това е малък град. Колко дълго смяташ, че ще можеш да се криеш от тях, ако наистина искат да те намерят? Няколко дни? Седмица? Месец? И наистина ли мислиш, че така ще е по-добре за теб, когато най-накрая те хванат? Дори и ако успееш да ги преметнеш за известно време, само ще си навредиш.
— Не ме интересува дали са само дни или седмица, Мики. Просто ми трябва известно време. А и на тях им трябва, за да се огледат за други заподозрени.
— Значи цял ден си стояла на плажа?
— Точно така.
— Не мислиш ли, че те имат номера на колата ти?
— Не зная. — После осъзна очевидното. — Сигурно го имат, нали?
— Можеш да се обзаложиш. Със същия успех можеше да отидеш и на работа. Щом си в онази кола, ще те хванат.
— Не помислих за това.
— Използвала ли си мобилния си телефон?
— Разбира се. Обадих се в работата да кажа, че съм болна. После у вас и накрая, когато Тамара ми звънна. А също и Ян, само да му кажа къде съм.
Този път бавно, заради болката, Мики поклати глава.
— Не можеш да използваш мобилния си телефон, Алиша. Ще те локализират чрез него.
— Могат ли?
Слаба усмивка.
— Средата наоколо не е благосклонна към бегълците.
— Но аз не съм бегълка. Не съм арестувана. Поне не още. — Тя обхвана с длани челото си, потърка го и отново ги свали. — Те просто не търсят където трябва, Мики. Няма начин. Със сигурност пропускат нещо. Точно за това си говорихме, когато се запознахме с теб, помниш ли? Ти трябваше да разследваш убийството, сега вече убийствата, и да не допуснеш накрая да се нахвърлят върху мен. Не помниш ли? Нали затова беше всичко? Да не би да си го измислям?
Спомените бяха все още пресни в главата му. Той си припомни моментите, когато бе решил, че планът му би могъл да съживи клуба „Хънт“ и в същото време да му даде възможност да опознае тази жена. Тази забележителна жена. Жената, до която се виждаше в бъдеще.
Е, беше свършил онази част от работата, свързана с клуба „Хънт“. Той вече си имаше новите клиенти, както и хонорар за наградата. Усилията му дори се бяха увенчали с успеха да върнат сестра му от ръба на анорексията и да и вдъхнат малко самочувствие. Онова, което оставаше, в известен смисъл в личен план, бе най-важната част.
А сега жената, която бе в центъра на това, го питаше, дали не си е измислила всичко. Всичко онова, което и бе обещал — дали не си го е измислила? Да не би то за Мики да бе просто игра, да се позабавлява и да я захвърли, когато стане неудобна, трудна, дори опасна? И ако се оставят самооправдателните разсъждения — дали тя не бе просто поредното хубаво момиче за него?
— Така ли е, Мики? — повтори въпроса си тя. — Измислих ли си всичко това?
Той вдигна дясната си ръка от ребрата и нежно я постави на рамото й.
— Не. Тъкмо за това става дума все още.
— Благодаря ти — прошепна тя. — Благодаря ти. — Положи длан върху неговата, после се наведе и я целуна. — И какво ще правим сега?
Мики се надигна от леглото с усилие.
— Първо — започна той, — най-добре да открием къде са ми скрили дрехите.
Дрехите и принадлежностите му бяха окачени в найлонова торба в гардероба. Леглото на Мики бе в стая за трима, но най-близо до вратата. Около леглата на останалите пациенти бяха опънати паравани, а този по средата имаше трима посетители, които не спираха да си бъбрят. Алиша донесе торбата с дрехите на Мики, после отиде до вратата и едва се подаде навън.