Въпреки, че се движеше бавно и с огромно внимание, на Мики не му отне повече от две минути да нахлузи бельото и панталоните си. Не можеше да облече ризата си върху гипса, но слава Богу, денят бе студен и той си носеше якето, което сега му вършеше работа. Повика обратно при себе си Алиша и тя му помогна да си обуе обувките — оставиха ги незавързани, а и чорапите им се видяха твърде голяма грижа, така че изобщо не си направиха труда. Чорапите, както и ризата, отидоха в джоба на якето му.
Тя пое дясната му ръка, която беше здрава и заедно поеха по коридора.
Излизането от болницата беше предизвикателство. На три пъти му се зави свят и се наложи да спира. Освен това, въпреки, че счупена беше лявата ръка, явно и левият му крак бе ударен лошо. И бедрото, и коляното му пулсираха болезнено при всяка стъпка, а ребрата бяха още по-зле — постоянна пронизваща болка, която не му позволяваше да стои изправен. Напуснаха сградата като безпрепятствено излязоха през централния вход и се сблъскаха с ръмящия дъжд и хапещия вятър. Алиша беше с дънки, туристически обуща и непропускливо яке за ски върху пуловер. Тя измъкна лявата си ръка от ръкава и загърна Мики с якето си през раменете, придържайки дясната му ръка и силно притисната до него.
Въпреки всичко, докато стигнат до колата на Алиша в най-далечния край на тъмния паркинг, Мики вече се тресеше, зъбите му осезателно тракаха и от треперенето общата болка се разпространи по цялото му тяло. Алиша отвори предната врата и го настани на пасажерското място, после изхлузи тежкото си яке, метна го върху него и го зави от всички страни. Тичешком заобиколи колата, седна вътре, запали двигателя и пусна парното на максимум.
— Ще се стопли след минута — каза тя. — Тогава ще пусна вентилатора.
Мики продължаваше да трепери, а тракането на зъбите му ясно се чуваше в тясното пространство. Сгушен в якето, той едва успя да отрони една дума:
— Добре.
Алиша форсира двигателя, за да усили подгряването, но не включи нито фаровете, нито чистачките. Бяха като в пашкул, дъждът, който се стичаше по прозорците, им пречеше да виждат ясно навън. След по-малко от минута тя се пресегна и включи вентилатора на най-силно. Усетиха топлия полъх и тя кимна.
— Вече е по-добре, отколкото навън.
Мики се поклащаше напред-назад, почти без да усеща. Той само кимна с глава.
Пет минути по-късно колата се затопли достатъчно и той нямаше нужда от якето й. Тя внимателно му помогна да се отвие. Треперенето бе спряло, а с това и болката чувствително отслабна навсякъде, освен в ръката и ребрата.
— Никакви телефони — каза той. — Всъщност направо го изключи.
— Ами ако се наложи да се обадим на някого?
— Ще поискаме телефона на някого или ще намерим уличен автомат. Наистина не бива да използваме твоя. От този момент.
— Добре. — Тя задържа бутона за изключването. — Вярвам ти.
— Добра идея.
Алиша го погледна.
— Е, какво ще правим сега?
— Добър въпрос — каза той. — Обаче танците определено отпадат.
— По дяволите.
— Зная. Разочароващо е. Всъщност аз съм страхотен танцьор. Ходила ли си в клуб за суинг?
— Не много. Това е недостатъкът да работиш през нощта.
— Добре, щом се измъкнем от това, може някой понеделник или вторник… — Той потъна в замислено мълчание.
Накрая Алиша го наруши.
— Мики?
— Мисля. Имаш ли някоя близка приятелка, на която можеш да се довериш и която да живее сама?
Тя помисли за момент, после поклати глава.
— Не и такава, която да живее сама, не. Аз май съм единствената на моята възраст, която познавам да живее сама. За какво си мислиш?
— Мисля, че ще се наложи да се спотаиш някъде, където ченгетата няма да се сетят да те търсят, ако се стигне дотам. Освен това, имаме проблем с колата. Тази тук може да бъде забелязана, затова трябва да я скрием някъде, където да не може да се вижда.
— Но тогава няма да можем да я използваме.
— Точно така.
— А как ще се придвижвам?
— Къде имаш да ходиш? Това не е най-големият ти проблем.
— Вярно е. Обаче ти как ще се оправяш? Също вече нямаш кола. Плюс другото, едва ходиш.
— И това е вярно — мрачно се съгласи той. — Дай ми една минута. — И леко опипа главата си.