— Всички тези въпроси спадат към общото заглавие „не много“. Какво за Батальона?
— Нищо по-особено. Пак само клюки.
— Защо ли се съмнявам в това, Роейк?
Тя отстъпи пред втренчения му поглед.
— Добре де — каза. — Макар да се дразня, че по този начин трябва да стига до Джул и Русо. Те вече би трябвало да гледат в тази посока. Ако не бях убедена, че е нужно ти да го знаеш, за да вземеш по-насериозно господин Търнър, нямаше да го споменавам.
— Добре — небрежно произнесе Хънт. — Добро въведение. Какво знаеш?
— И аз, и всички знаят, че една от нескритите задачи на Батальона се свежда до това, само срещу двайсет долара да раздават едни малки знаци, които слагаш на витрината си, за да покажеш, че подкрепяш младежкия проект „Сънсет“. Виждал си ги навсякъде из града, така ли е?
— Така е. И?
— Но онова, което повечето хора не знаят, е с колко процента от бизнеса във всички сфери са се свързали, за да си осигурят такава подкрепа. Искаш ли да познаеш?
— С целия бизнес?
— Правилно. Фирми за почистване и ресторанти на азиатци, семейни бизнеси на испаноговорящи, магазини на мюсюлмани, адвокатски кантори, будки за цигари, всички. Познай колко.
Хънт сви рамене.
— Четирийсет процента.
— Близо си — каза Джина. — Сто процента.
Хънт остана мълчалив за един дълъг момент.
— Продават протекция — заключи той.
— Не, не биха могли — възрази Джина. — Градската управа ще ги обвини, нали така? О, освен ако по някакъв начин не притежават достатъчно политическо влияние, че да оставят тази практика да съществува като едно необходимо зло, като цена да се прави бизнес тук. МПС наистина прави добро на много хора и това е вярно. Следователно, бизнесът трябва да се радва, че има възможност да даде двайсет долара за такава благородна кауза. Плюс това, получават красива емблема на витрината си.
— Не може целият Батальон да е такъв.
— Не. Не е. Само няколко са, които излизат на улицата, когато някой не си плати. Доверени по-големи момчета. С други думи, професионални мускули. Водят се на ведомост и им се плаща от твоите данъци, впрочем.
— И смяташ, че Търнър има достъп до тези момчета?
— Не съвсем. Не.
— Ами тогава…
— Уаъйт, аз го зная. Ако двайсет години си адвокат тук, научаваш някои неща. Да започнем с това, че тези деца не са ангели, да ти кажа. Комо им дава работа, напълно законна, стават преподаватели или чистачи в Ортега, раздават политически памфлети, такива неща. На финала най-обещаващите отиват в Батальона, издигат се, почват да получават достойни пари. Всъщност, парите на Америкорпс. Животът е хубав. Търнър избира по няколко всяка година и просто им казва, че ако искат да останат, трябва да вършат това и това. Да счупят витрината на този магазин, да вандалстват в онази цветарница, да оберат с взлом еди-кой си магазин за алкохол. Иначе се връщат обратно в затвора.
— И Комо не е знаел за това?
Джина сви рамене.
— Може и да е знаел. Не ми е известно. Но не е задължително. Възможно е и това да е била неговата цена да си върши работата и си е мислел, че е справедлива сделка. А може и да е разбрал едва миналата седмица и затова да се е обадил на Търнър.
— Искаш да кажеш, че Търнър може да е накарал някое от онези хлапета в Батальона да го убие заради него?
— Искам да кажа, че ако аз бях на мястото на Джул и Русо, щях поне да се опитам да разбера. О, а ако се окаже, че тази информация доведе до нещо, свързано с наградата, казах на Джеф Елиът, че ще си я разделя с него.
— Ще го впиша в доклада си, ако стане така. С горещи препоръки.
— Аз имам една гореща препоръка за теб. — Роейк се пресегна, пресуши остатъка от уискито си и триумфално положи чашата си на масичката. Пресегна се отново, взе дланта му в своята и се изправи. — Ако не искаш да изпуснеш представлението.
27.
Това в никакъв случаи не беше очевидният избор.
Всъщност си беше рискован и отчаян, но Мики не се сещаше за друго решение.
Алиша бе напуснала своята квартира. Ако Джул и Русо имаха намерение да я арестуват, следващото място, където щяха да я потърсят, сигурно щеше да бъде у Ян, който бе посочен в „Мортънс“ като човек за контакт в случай на спешност. Както бе казала на Мики, никоя от приятелките й не живееше сама, така че и те отпадаха. А щом научеха, че Мики е изчезнал от болницата, несъмнено щяха да отидат в неговия апартамент. Можеха, разбира се, да идат в някой мотел, но това беше и скъпо, и непрактично — щеше да се наложи да се регистрират, а той, с насиненото си око и гипсирана ръка, много лесно би бил разпознат.