Уплаши се, забелязала как се подпира на плота с приведена глава.
— Много ли е зле? — попита го тихо и го прегърна през кръста. — Главоболието, имам предвид.
Той вдиша дълбоко няколко пъти, преди да отговори:
— Добре съм.
— Очевидно не си. Колко изпи?
— Четири — призна той.
— Но нали взе и преди вечеря?
— Не подействаха.
— Трябва да отидеш на лекар.
— Няма смисъл — възрази той с глух глас. — Знам какво ми е.
— Какво?
— Мозъчно сътресение.
Тя примигна.
— Как така? Удари си главата, когато скачаше от бика?
— Не. Приземих се лошо на тренировката преди две седмици.
— Преди две седмици?
— Да — призна. — И поднових тренировките прекалено рано.
— Главата те боли от две седмици?
София се постара да не издава паниката си.
— Не толкова. Ездата вчера влоши положението.
— Защо изобщо язди, след като смяташ, че имаш мозъчно сътресение?
— Длъжен бях. — Той не я поглеждаше.
— Нищо подобно. Постъпил си глупаво. Хайде! Ще те заведа в спешното отделение.
— Не — поклати глава той.
— Защо? Аз ще карам. Трябва да те прегледа лекар.
— И преди съм имал такива главоболия. Знам какво ще ми каже лекарят — да почивам, а е невъзможно.
— Да не би да смяташ да яздиш и следващия уикенд?
— Налага се.
София не повярва на ушите си.
— Затова ли е ядосана майка ти? Защото се държиш като идиот?
Той не отговори веднага. Въздъхна и обясни:
— Тя не знае.
— Не си й казал? Защо?
— Защото не искам да разбира. Ще се разтревожи.
София поклати глава.
— Защо продължаваш да яздиш, след като знаеш, че състоянието ти ще се влоши? Опасно е.
— Вече ми е все едно.
— Какво искаш да кажеш?
Люк се изправи бавно и се обърна към нея с примирено, извинително изражение.
— И преди мозъчното сътресение не биваше да яздя повече.
Стори й се, че не чува правилно.
— Не бива да яздиш? Никога?
— Според лекарите поемам огромен риск.
— Защото?
— Заради Биг Агли Критър. Хвърли ме на земята и ме влачи дълго. Казах ти, че ме стъпка, но не ти обясних, че ми разби главата, близо до мозъчния ствол. Имам малка метална пластина там, но е недостатъчна да ме предпази.
Думите му я вледениха. Невъзможно…
— Казваш, че има опасност да умреш? — Не дочака отговор, ужасена от истината. — Така е, нали? И не си ми казал досега? Как можа…
Всичко си дойде на мястото — защо й показа бика през първата им нощ заедно, защо майка му е толкова ядосана, напрежението му преди началото на състезанията.
— Ясно… — продължи тя, опитвайки се да овладее всепоглъщащия страх. — Тогава наистина няма да яздиш повече. Край! Оттегляш се завинаги.
Той не продума, но по лицето му прочете упорство. Прегърна го и се притисна отчаяно към него. Усещаше как бие сърцето му, колко силни са мускулите на гърдите му.
— Не искам да яздиш. Не бива. Моля те, обещай ми да се откажеш. Ще измислим друг начин да спасим ранчото.
— Няма друг начин.
— Винаги има друг начин…
— Не. Няма.
— Люк, знам колко е важно ранчото, но не е по-важно от живота ти. Разбираш го, нали? Ще започнеш отначало. Ще намериш друго ранчо. Или ще работиш в ранчо…
— Не ми трябва ранчото — прекъсна я той. — Правя го за мама.
Тя се отдръпна от него, обзета от гняв.
— Но тя също не иска да яздиш! Знае, че не е редно, че е глупаво… Защото си й син!
— Правя го за нея…
— Не! Правиш го, за да не се чувстваш виновен. Мислиш си, че постъпката ти е благородна, но всъщност си егоист! Това е най-егоистичното нещо…
Тя млъкна, опитвайки се да си поеме дъх.
— София…
— Не ме докосвай! — извика му. — Ще нараниш и мен! Не го ли разбираш? Замислял ли си се за мен? И как ще се почувствам? Не, защото не става дума за мен. Нито за майка ти. За теб са важни само твоите чувства! — Тя отстъпи назад. — И ме излъга — прошепна.
— Не те излъгах…
— Не ми каза истината — прекъсна го горчиво. — Излъга ме, защото си разбирал, че няма да се съглася с теб! Че сигурно ще откажа да бъда с човек, който смята да постъпи толкова… неправилно. И защо? Защото искаше да спиш с мен? Да се позабавляваш?