— Не…
Тя не го чуваше. Горещи сълзи се стичаха по лицето й. Беше безсилна да ги спре.
— Не мога да го преглътна… Тази седмица беше ужасна. Момичетата шушукаха, Марша ме отбягваше. Исках да бъда с теб, да поговорим… Но знаех, че трябва да участваш в състезанието. Приех го, защото това е работата ти. Но сега? Сега разбирам, че се опитваш да се самоубиеш…
Думите се изляха като водопад. Обърна се и грабна чантата си. Не можеше да остане тук. С него. Не сега.
— Не мога да го понеса…
— Чакай!
— Не искам да те слушам! Не искам обяснения защо толкова държиш да умреш!
— Няма да умра…
— Напротив! Познавам те отскоро, но майка ти е била тук и знае! Лекарите също! И ти знаеш, че грешиш! — Задъхваше се. — Ще говорим, когато се вразумиш. Дотогава… — Замълча. Преметна чантата през рамо, излезе тичешком от къщата и скочи в колата. Включи двигателя и едва не се блъсна във верандата, докато завиваше към алеята, заслепена от сълзите.
Чувстваше се вцепенена.
Люк й звъня два пъти, но тя не отговори. Седеше сама в стаята. Знаеше, че Марша е с Брайън, но въпреки това тя й липсваше. Откакто се бяха скарали, приятелката й оставаше всяка нощ при Брайън. Навярно не толкова от сляпо увлечение по него, колкото от срам да я погледне в очите.
Още й се сърдеше — постъпката й беше противна и София не можеше да се престори, че й е все едно. Марша бе нарушила основното правило: „Не излизай с бившето гадже на най-добрата си приятелка“. Навярно трябваше да каже на Марша, че приятелството им е приключило, но не успя да произнесе думите, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че не го е направила нарочно. Тя не бе скроила подмолен план да я наскърби. Просто не бе замесена от такова тесто, а и София знаеше от личен опит колко обаятелен е Брайън, когато реши. Подозираше, че точно това е направил. Защото той бе замесен от такова тесто. Не се съмняваше, че е завъртял главата на Марша, за да си отмъсти. Да я нарани за последно, скарвайки я с най-добрата й приятелка.
А накрая щеше да нарани и Марша. Тя щеше да научи по трудния начин що за човек е Брайън. После щеше да се чувства още по-зле от сега. Заслужаваше си го донякъде, но…
Но сега на София й се искаше да поговори с Марша. Нуждаеше се от нея. Да сподели какво е разбрала за Люк. И просто да поговорят. Както другите момичета в дневната и по коридорите. Чуваше гласовете им през вратата.
Не искаше обаче да се мярка пред очите им, защото макар да мълчаха, израженията им бяха по-красноречиви от думите. Напоследък, влезеше ли в пансиона, стаите и коридорите притихваха и тя четеше мислите на момичетата: „Как ли се чувства? Вече не се вижда дори с Марша. Съчувствам й. Не мога дори да се поставя на нейното място“.
В момента нямаше сили да се изправи срещу това и въпреки всичко искаше Марша да е тук. Защото бе сигурна, че никога не се е чувствала толкова самотна.
Часовете отминаваха. Небето бавно се покри с облаци, озарени от луната. София лежеше и си спомняше как с Люк съзерцаваха звездите нощем. Спомняше си как яздят и как се любят, как вечерят с майка му. Спомняше си до най-дребната подробност как седяха на сгъваемите столове в каросерията на пикапа през онази вечер, когато се запознаха.
Защо поемаше риска да умре? Колкото и да се опитваше, не го разбираше. Знаеше, че главната причина е чувството му за вина, но струваше ли си? Не. И тя, и майка му мислеха така. Но той явно бе решил да се жертва. Не проумяваше защо и затова не събра сили да отговори, когато той позвъни за трети път.
Беше късно и пансионът бавно утихваше. Беше изтощена, но знаеше, че няма да успее да заспи. Мъчейки се да осмисли саморазрушителния порив на Люк, започна да се пита какво точно се е случило в нощта на първата му среща с Биг Агли Критър. Той й спомена за пластината в главата, но тя подозираше, че положението е било още по-лошо. Стана от леглото и седна пред лаптопа върху бюрото. Обзета от мрачни предчувствия и желание най-сетне да разбере всичко, тя написа името на Люк в търсачката.
Не се изненада, че резултатите не са малко, включително кратка биография в „Уикипедия“. Все пак той бе сред най-известните ездачи на бикове в света. Не я интересуваше обаче биографията му. Добави „Биг Агли Критър“ след името му и на екрана веднага се появи линк към видео в „ЮТюб“. Тя натисна бутона, преди да се разколебае. Видеото продължаваше едва две минути, но тя видя със свито сърце, че са го гледали над половин милион души. Подвоуми се дали наистина иска да го види, но накрая пусна записа. Веднага разпозна Люк, възседнал бика пред ограждението на арената. Камерата го снимаше някъде отгоре, вероятно за телевизионните зрители. Залата бе препълнена, а край арената висяха знамена. За разлика от арената в Маклийнсвил, тази беше закрита и вероятно я използваха за всякакви цели — от баскетболни мачове до концерти. Люк носеше шапка, джинси и червена риза с дълги ръкави под предпазната жилетка с изписан състезателен номер 16.