Щом тази мисъл изплува в съзнанието му обаче, чу гласът на София да му възразява, че не го прави нито за ранчото, нито за майка си, а за да не го измъчва съвестта.
Наистина ли постъпваше егоистично? Ако не беше София, никога не би му хрумнало такова нещо. Не, не го правеше за себе си. Той щеше да се справи. Мислеше за майка си, за наследството й, за оцеляването й на възраст, когато не й остават много възможности. Не искаше да язди. Но майка му бе рискувала всичко, за да му помогне, и той й беше длъжник. Струваше му се непоносимо тя да изгуби всичко заради него.
Защото ще се почувства виновен. И значи наистина става дума за него. Или не?
В неделя вечерта се обажда три пъти на София. В понеделник — още три пъти. Два пъти във вторник. Пишеше й по едно съобщение всеки ден, но не получаваше отговор. Спомни си колко разстроена беше, че Брайън не я оставя на мира, и в сряда не й написа съобщение и не се обади. В четвъртък обаче мълчанието му се стори непоносимо. Качи се в пикапа и пое към „Уейк Форест“.
Спря пред пансиона. Две еднакво облечени момичета седяха на люлеещи се столове на верандата. Едната говореше по телефона, другата пишеше съобщение. И двете го погледнаха с безразличие, после го погледнаха пак, разбрали кой е. Докато чукаше на вратата, чу отвътре да долита смях. След миг му отвори симпатична брюнетка с по един пиърсинг на всяко ухо.
— Ще кажа на София, че си дошъл — рече му тя и отстъпи встрани да му направи път.
Три момичета седяха на канапето до стената, проточили шии да го видят. Сигурно те се смееха по-рано, но сега го зяпаха ококорени и онемели.
След няколко минути неловко мълчание на фона на гърмящия телевизор София се появи на стълбите, скръстила ръце. Погледна го, очевидно чудейки се как да се държи. Накрая въздъхна и тръгна неохотно до него. Забеляза как другите са се втренчили в тях и не продума. Кимна му към вратата и излезе навън. Люк я последва.
Тя не спря на верандата. Закрачи по алеята, докато се отдалечи достатъчно от пансиона, та момичетата да не я виждат. Едва тогава се обърна към него.
— Какво искаш? — попита го безизразно.
— Исках да ти се извиня — отвърна Люк, пъхнал ръце в джобовете. — Съжалявам, че не ти казах по-рано.
— Добре — каза тя.
Не добави нищо повече и той се зачуди как да продължи. Тя се извърна и впери очи в пансиона в другия край на алеята.
— Гледах записа на ездата — наруши мълчанието най-сетне. — С Биг Агли Критър.
Той срита камъчетата по алеята. Не смееше да я погледне в лицето.
— Както ти казах, беше доста неприятно.
София поклати глава.
— Меко казано. — Обърна се към него, търсейки отговори в очите му. — Знаех колко е опасно, но не разбирах, че е въпрос на живот и смърт. Едва сега си дадох сметка какъв риск поемаш винаги, когато излизаш на арената. Видях какво направи онзи бик с теб. Опитваше се да те убие… — Тя преглътна, неспособна да продължи. Люк също бе гледал веднъж записа, шест месеца след състезанието. По онова време се бе зарекъл да спре да язди и се чувстваше щастлив, че е оцелял. — Разминал си се на косъм със смъртта — подхвана пак София. — Даден ти е втори шанс. Възможност да заживееш нормално. Независимо какво ми обясняваш, няма да разбера защо искаш да пропилееш и него. Няма да ме убедиш. Казах ти как мислех за самоубийство, но всъщност никога не бих го направила. Ти обаче… сякаш искаш да се самоубиеш. И няма да се откажеш, докато не успееш.
— Не искам да умра.
— Тогава недей да яздиш. Докато се състезаваш, не мога да бъда част от живота ти. Не мога да се преструвам, че не се опитваш да се убиеш. Иначе ще се чувствам като подстрекател.
Люк усети как гърлото му се свива.
— Значи не искаш да ме виждаш повече? — произнесе едва чуто.
При тези думи София усети отново колко я е изтощило напрежението и как вече не са й останали сълзи.
— Обичам те, Люк. Но не мога да участвам в това. Не искам всяка минута, докато съм с теб, да се питам дали ще доживееш следващата седмица. И да си представям какво би било, ако не доживееш.
— Значи всичко свърши?
— Да. Ако продължиш да яздиш, това е краят.