Линда се протегна бързо към него и прочете съобщението. Раменете й се отпуснаха и тя въздъхна тежко. Плъзна телефона към София и закри лице с длани.
София погледна думите: „Добре съм. Пътувам към къщи“.
27.
Люк
Фактът, че не победи в Мейкън, се дължеше не толкова на ездата му, колкото на биковете. Представянето на бика все пак съставляваше половината от оценката — тоест, всяко състезание донякъде зависеше от случайността.
Първият бик се въртя почти непрекъснато. Люк успя да се задържи върху гърба му и ездата несъмнено бе вълнуваща за зрителите, но точките му стигнаха едва за деветото място. Вторият бик не беше много по-добър, но той поне не падна. Няколко състезатели с по-високи резултати не извадиха късмет и той се придвижи до шестото място. Във финалите му се падна приличен бик и се класира четвърти. Не беше звездно представяне, но поне задържа първенството в ранглистата.
Би трябвало да е доволен. Още едно успешно състезание и със сигурност щеше да си осигури място в Големия турнир, дори да язди лошо в следващите надпревари. Въпреки малкото тренировки и мозъчното сътресение надеждите му се оправдаваха.
Странно, но ездата сякаш не влоши мозъчното му сътресение. По пътя към къщи чакаше болката да се усили, но чувстваше само бегло бучене, съвсем различно от агонията в началото на седмицата. Предусещаше, че до следващата сутрин ще изчезне напълно.
С други думи, добри дни. Всичко вървеше по план.
С изключение на София, разбира се.
Прибра се у дома един час преди зазоряване и спа почти до обяд. Едва след като се изкъпа, осъзна, че не е посягал към болкоуспокояващите. Болката наистина си бе отишла.
А и тялото му не беше толкова вцепенено, колкото след първото състезание. Гърбът го наболяваше както обикновено, но нищо особено. Облече се, оседла Кон и отиде да нагледа стадото. В петък сутринта, преди да замине за Мейкън, една крава се бе заплела в бодливата тел и той искаше да види дали раната й зараства както трябва.
В неделя следобед и в понеделник поправи напоителната система — заради студеното време на места се бяха появили течове. Във вторник започна да подменя керемидите в старата къща. За два дни покривът бе готов.
Беше добра седмица — физическата работа му спореше — и той очакваше да изпита задоволство от свършеното. Ала тъгуваше за София. Не й се обаждаше и не пишеше съобщения. Тя също. Отсъствието й понякога му се струваше като празнина, зейнала на жизненонеобходимо място в тялото му. Искаше да върне времето назад, да знае, че когато се прибере у дома след състезанието във Флорънс, тя ще дойде при него.
Разбираше обаче, че София никога няма да се примири с решението му и за разлика от майка му ще си отиде.
С тези мисли започна да се подготвя за пътуването до Южна Каролина.
В събота следобед Люк наблюдаваше биковете зад арената във Флорънс, Южна Каролина. За пръв път ръцете му не трепереха.
При нормални обстоятелства това би било добър знак, че се е успокоил. Не успяваше обаче да се отърси от усещането, че е сгрешил, идвайки тук. Преди час паркира край арената, обзет от мрачни предчувствия. Техният настойчив шепот го подтикваше да се качи в пикапа и да се върне у дома.
Преди да е станало късно.
Не се чувстваше така нито в Пенаскола, нито в Мейкън. Е, не изгаряше от желание да участва и в онези състезания, но главно защото смяташе, че не е подготвен за турнира. Страхът, който го беше обзел сега, бе по-различен.
Питаше се дали Биг Агли Критър го долавя.
Колкото и абсурдно да изглеждаше присъствието му тук — както и в Маклийнсвил — бикът беше във Флорънс, Южна Каролина. Мястото му беше при големите момчета, където несъмнено щеше отново да спечели наградата Бик на годината. Люк се чудеше защо собственикът му се е съгласил да го доведе на това незначително състезание. Най-вероятно спонсорът му бе предложил изгодна сделка, подплатена от някой от автодилърите в града. „Който успее да го обязди, ще си тръгне с нов пикап!“ — подобни рекламни предизвикателства вече се бяха превърнали в традиция на турнирите. Зрителите харесваха допълнителната тръпка, но Люк предпочиташе да не участва в такива зрелища. Не бе готов да яхне Биг Агли Критър отново, а навярно и никой от другите състезатели не би успял да се задържи върху гърба му. Не го притесняваше ездата, нито възможността да полети във въздуха. Тревожеше го как Биг Агли Критър ще реагира след това.