Запита се дали да не се откаже. Да се задоволи с точките от първите два кръга и толкова. Пак щеше да финишира сред първите десет, дори сред първите пет, в зависимост от представянето на другите състезатели. Даже да се смъкне надолу в ранглистата, нямаше да изгуби възможността да участва в големия турнир.
Където Биг Агли Критър несъмнено щеше също да се появи.
Какво щеше да се случи следващия път? Ако го изтегли още в първия кръг? В Калифорния например? Или в Юта? След като е похарчил цяло състояние за самолетен билет, мотел и храна? И тогава ли щеше да си тръгне?
Не знаеше. Мислите му бяха несвързани, трескави, ала когато погледна надолу, ръцете му не трепваха. Странно…
В далечината тълпата изрева — знак за успешна езда. Добра езда, съдейки по виковете. „Браво“ — помисли си Люк. Сега не завиждаше на успеха на другите. Повече от всеки друг познаваше опасността.
Време беше. Трябваше да реши. Да остане или да си тръгне, да се откаже или да язди, да спаси ранчото или да позволи на банката да им го отнеме.
Да живее или да умре…
Пое си дълбоко дъх. Ръцете му не трепереха. По-готов от това нямаше да бъде никога. Отвори вратата, стъпи на земята и погледна към тъмното зимно небе.
Да живее или да умре… До това се свеждаше всичко. Изопна рамене и тръгна към арената, питайки се какво му е отредила съдбата.
28.
Айра
Събуждам се и първата ми мисъл е, че тялото ми е изтощено и с всяка изминала минута отслабва все повече. Вместо да ме зареди със сили, сънят ми е откраднал няколко часа от последните, които ми остават.
Утринната светлина прониква в колата. Снегът я отразява ярко и остро. След миг осъзнавам, че е понеделник. Минали са трийсет и шест часа от инцидента. Кой би помислил, че такова нещо ще сполети старец като мен? Кой би си представил такава воля за живот? Но аз винаги съм умеел да оцелявам, винаги съм се присмивал на смъртта и съм заплювал всемогъщата съдба. Не се страхувам от нищо, дори от болката. Време е да отворя вратата и да запълзя по стръмнината, за да помахам на минаваща кола. Щом никой не идва, аз ще отида при тях.
Кого залъгвам?
Не мога да направя нищо подобно. Болката е направо жестока. За секунда сякаш се отдръпвам от тялото си — виждам развалина, подпряна върху волана. За пръв път след произшествието съм сигурен, че съм неспособен да помръдна. Камбаната бие. Не ми остава много. Логично е да се уплаша, ала не ме е страх. От девет години чакам да умра.
Не съм създаден да живея сам. Не ме бива. Годините след смъртта на Рут изминаха в отчаяна тишина, позната само на старците. Тишина, обвеяна от самота и от ясното съзнание, че добрите години са си отишли. Да не забравяме и усложненията, произтичащи от старостта.
Тялото не е годно да живее цял век. Говоря от опит. Две години след смъртта на Рут преживях лек сърдечен удар — едва успях да набера номера на „Бърза помощ“, преди да се строполя в несвяст на пода. Две години след това ми стана трудно да пазя равновесие. Купих си проходилка, за да не се катурвам в розовите храсти, когато се осмелявам да изляза навън.
Грижите за татко ми послужиха като предупреждение какво ме очаква и що-годе успях да се справя с предизвикателствата. Не предвиждах обаче безкрайния низ от дребни мъчения — някога лесни, а сега невъзможни неща. Вече не мога да отварям бурканите с конфитюр — моля касиерката в супермаркета да ми ги отваря, преди да ги прибере в плика. Ръцете ми треперят толкова, че пиша почти нечетливо, което ме затруднява да си плащам сметките. Мога да чета само на ярка светлина, а без зъбните протези мога да ям само супа. Дори нощем старостта е мъчителна. Заспивам след цяла вечност, а дългият сън е мираж. Има и лекарства — хапчетата са толкова много, че съм залепил бележка на хладилника, за да не ги забравям. Хапчета за артрит, за високо кръвно, за висок холестерол… Някои се пият преди, други — след хранене. Заръчаха ми винаги да си нося нитроглицеринови таблетки в джоба, в случай че почувствам пак пронизващата болка в гърдите. Преди ракът да започне да ме прояжда, докато остана само кожа и кости, се питах какви ли още неблагополучия ще ми сервира бъдещето. И Бог в своята мъдрост ми отговори. „Една злополука, да речем! Да му счупим костите и да го погребем под снега!“ Понякога си мисля колко странно е чувството Му за хумор.